Привърши с яденето и се замисли. Накоми не се върна. Притеснена, Авиенда тръгна да я подири, но не намери и следа от нея.
Когато се върна при огъня, видя, че торбата на Накоми и чинийката ги няма. Почака още, но жената не се върна.
Легна да спи, обзета от смътна тревога.
Глава 40
Сътворяване
Перин седеше на един пън, притворил очи и извърнал лице към тъмното небе. Лагерът беше вдигнат, порталът — затворен, донесенията — получени. Най-сетне имаше време за отдих.
Това бе опасно. Отдихът му позволяваше да мисли. Мисленето му носеше спомени. Спомените носеха болка.
Можеше да надуши света във вятъра. Пластове миризми, смесени във вихрушка. Лагерът наоколо: потни хора, миризми на готвене и измити съдове, конска тор, чувства. Хълмовете около тях: изсъхнали борови иглички, кал край поточе, леш на умряло животно. Светът отвъд тях: смътен мирис на прах от далечния път, полянка с лавандула, незнайно как оцеляла сред вехнещия свят.
Нямаше цветен прашец. Нямаше вълци. Тези две неща му се струваха ужасен знак.
Чувстваше се зле. Физически зле, все едно стомахът му беше пълен с кална блатна вода, гниещ мъх и мъртви буболечки. Искаше да закрещи. Искаше да намери Убиеца и да го убие, да го блъска с юмруци в лицето, докато го удави в кръв.
Чу стъпки зад себе си. Файле.
— Перин? Искаш ли да поговорим?
Той отвори очи. Трябваше да вика, да крещи. Но се чувстваше толкова студен. Студен и яростен. Двете неща не се съчетаваха добре.
Палатката им бе вдигната наблизо. Недалече от тях Гаул стоеше подпрян на младо дръвче кожолист. Някъде налбантин работеше късно. Тих звън, като от камбана.
— Провалих се, Файле — прошепна Перин.
— Ти намери тер-ангреала — отвърна тя и клекна до него. — Спаси хората ни.
— И все пак Убиеца ни надви — каза Перин горчиво. — Глутница от пет вълка не бе достатъчна да го надвие.
Беше изпитал същото, когато намери семейството си мъртво, избито от тролоци. Колко още щеше да му отнеме Сянката, докато свършеше това? Скокливец трябваше да е в безопасност във вълчия сън.
„Глупаво кутре, глупаво кутре.“
Наистина ли бе имало капан за войската му? Сънният шип на Убиеца можеше да е имал съвсем друго предназначение. Просто съвпадение…
„Няма съвпадения за тавирен…“
Трябваше да намери някакъв начин да се справи с гнева си и с болката си. Стана, обърна се и се изненада, като видя колко много светлини греят в лагера. Ето там чакаха няколко души, достатъчно далече, за да не може да улови миризмите им. Алиандре в златиста рокля. Берелайн в синя. Седяха на столове до дървена походна маса със запален на нея фенер. Илиас седеше на голям камък до тях и точеше ножа си. Десетина мъже от Две реки — между тях Уил ал-Сийн, Джон Айелин и Грейор Френ — се бяха присвили край едно огнище и го гледаха. Дори Арганда и Гален се виждаха, говореха си нещо.
— Би трябвало да спят — каза Перин.
— Безпокоят се за теб — отвърна Файле. Тя също миришеше обезпокоено. — И се безпокоят, че ще ги отпратиш, след като порталите вече действат отново.
— Глупаци — прошепна Перин. — Глупаци са, че вървят след мен. Глупаци са, че не се крият.
— Ти наистина ли искаш да направят това? — каза сърдито Файле. — Да се свиват боязливо някъде, докато кипи Последната битка? Не каза ли самият ти, че ще е нужен всеки човек?
Беше права. Всеки човек щеше да е нужен. Осъзна, че обезсърчението му се дължи отчасти на това, че не знае от какво се е спасил. Беше се измъкнал, но от какво? За какво бе умрял Скокливец? Чувстваше се като слепец от това, че не знае плановете на врага си.
Отиде при Арганда и Гален.
— Донесете ми карта. На пътя за Джеанна.
Арганда повика Хиршанин и му каза къде да я намери. Хиршанин се разтича, а Перин закрачи през лагера. Към звука на метал, кънтящ в метал, към работещия налбантин. Нещо сякаш го привлече натам. Миризмите на лагера се вихреха около него, небето тътнеше отгоре.
Другите тръгнаха подире му. Файле, Берелайн и Алиандре, мъжете от Две реки, Илиас, Гаул. Групата нарасна, още мъже от Две реки се стекоха към нея. Всички мълчаха и Перин не ги поглеждаше. Стигна до Емин. Биеше с чука по наковалнята; една от лагерните ковачници, теглени от конски впрягове, гореше до него с червена светлина.
Хиршанин дойде с картата и Перин я разгъна и я вдигна пред себе си, а Емин спря работата си. Миришеше на любопитство.
— Арганда, Гален — заговори Перин. — Кажете ми. Ако се канехте да устроите хубава засада на голяма група, придвижваща се по този път към Люгард, къде щяхте да я поставите?