— Тук — заяви без колебание Арганда и посочи едно място на няколко часа път от лагера им. — Виждате ли тук? Пътят завива и продължава по старо пресъхнало речно корито. Една минаваща оттук армия ще е напълно изложена на засада. Може да бъде нападната от височините тук и тук.
Гален кимна.
— Да. Мястото е чудесно за лагер на голяма група. В подножието на ето този хълм, където пътят завива. Но ако някой горе на височините си е наумил да ти навреди, може и да не се събудиш на заранта.
Арганда кимна.
Височините бяха на север от пътя. Старото речно корито прорязваше широка равна пътека, подровена от дъждовете на юг и север. Цяла армия можеше да се устрои на тези височини.
— А тези неща какво са? — попита Перин и посочи някакви знаци южно от пътя.
— Стари руини — отвърна Арганда. — Нищо полезно. Толкова са порутени, че не могат да осигурят добро укритие. Всъщност не са нищо повече от няколко обрасли с мъх балвани.
Перин кимна. Нещо започваше да се сглобява в ума му.
— Грейди и Неалд спят ли?
— Не — отвърна му Берелайн. — Казаха, че ще стоят будни за всеки случай. Мисля, че настроението ти ги уплаши.
— Повикайте ги — нареди Перин. — Един от тях трябва да провери за армията на Белите плащове. Някой ми каза, че са вдигнали лагера си — не изчака да види дали някой ще изпълни заповедта. Отиде до Емин и сложи ръка на рамото му. — Поспи малко, Емин. Имам нужда да поработя нещо. Това са подкови, нали?
Мъжът кимна, даде му престилката и ръкавиците си и си тръгна. Перин хвана чука си. Чука, който му бяха дали в Тийр, чук, с който беше убивал, но който от много време не бе създавал нищо.
Чукът можеше да е оръжие или инструмент. Перин имаше избор, също както всеки тръгнал след него имаше избор. Скокливец имаше избор. Вълкът бе направил този избор и бе рискувал повече за Светлината, отколкото който и да е човек — освен Перин — щеше да разбере някога.
Извади с клещите тънка метална ивица от въглените и я нагласи върху наковалнята. Започна да кове.
От много време не беше ковал нищо. Всъщност последния път, когато помнеше, че е свършил нещо съществено, бе пак в Тийр, в онзи мирен ден, когато бе изоставил за малко отговорностите си, за да поработи в една ковачница.
„Ти си като вълк, съпруже.“ Файле му го беше казала заради това колко съсредоточен ставаше понякога. Беше присъщо за вълците. Вълците можеха да знаят миналото и бъдещето, но задържаха вниманието си върху лова. Можеше ли и той да прави същото? Да си позволи да бъде погълнат, когато трябва, но да е в равновесие в останалите мигове от живота си?
Работата го погълна. Ритмичните удари на чука по метала. Сплеска ивицата желязо, като от време на време я връщаше в жарта и вадеше друга — правеше няколко подкови наведнъж. Мерките за големината бяха до наковалнята. Бавно заогъва метала и го заоформя. Започна да се поти, лицето му се сгорещи от огъня и работата.
Неалд и Грейди дойдоха с Мъдрите и Масури. Перин работеше. Забеляза, че пратиха Сюлин през портал да провери за Белите плащове. След малко тя се върна, но се въздържа да докладва, понеже видя, че е зает.
Перин вдигна една подкова, огледа я и се намръщи. Тази работа не беше достатъчно трудна. Успокояваше, да, но днес му се щеше да се захване с нещо по-предизвикателно. Изпитваше нужда да сътвори, сякаш това щеше да балансира разрухата, която бе видял, разрухата, за която сам той бе помогнал. До ковачницата имаше струпани дълги парчета стомана, по-фина от тази, която се използваше за подкови. Сигурно чакаха да станат на мечове за бившите бежанци.
Перин взе няколко парчета и ги сложи в жаравата. Ковачницата не я биваше обаче — жаравата не се сгорещяваше, колкото трябва.
— Мога да ви помогна с това, лорд Перин — каза Неалд. — Ще нажежа метала, ако искате.
Перин го изгледа и кимна. Извади с клещите ивица стомана и я вдигна пред себе си.
— Искам хубаво жълто-червено. Но не толкова горещо, че да стане бяло.
Неалд кимна, че разбира. Перин сложи пръчката върху наковалнята, вдигна чука и започна да кове. Неалд стоеше отстрани съсредоточен.
Перин потъна в работата. Да изкове стоманата. Всичко друго заглъхна. Ритмичните удари на чука върху метала — като туптенето на сърцето му. Блещукащият тръпнещ метал, нажежен и опасен. Във фокуса на всичко това намери яснота. Светът се пропукваше и разпадаше с всеки ден, с всеки час. Имаше нужда от помощ, незабавно. Щом нещо се натроши, не можеш да го направиш цяло.
— Неалд — гласът на Грейди беше напрегнат, далечен. — Неалд, какво правиш?
— Не знам — отвърна Неалд. — Чувствам, че така трябва.