Перин продължаваше да бие с чука, все по-силно и по-силно. Нагъваше метала, сплескваше парчетата едно в друго. Беше чудесно как ашаманът поддържаше точната температура. Това го освобождаваше от необходимостта да разчита само на няколкото мига между нагряванията.
Металът сякаш се оформяше единствено със силата на волята му. Какво ковеше? Извади другите ивици от жаравата. Първото парче — най-голямото, нагъна и го изчука да стане по-широко. Сгъна го пак и пак, изкова го на топка, после добави още стомана, докато не стана колкото мъжка глава. Второто изкова дълго и тънко, сгъна го и го изкова на пръчка. Последното, най-малкото, сплеска.
Вдишваше и издишваше тежко, дробовете му работеха като мехове. Потта му бе като закаляваща вода. Мишците му бяха твърди като наковалнята. Той беше ковачницата.
— Мъдри, трябва ми кръг — заговори бързо Неалд. — Веднага! Не спорете! Трябва ми!
Хвърчаха искри. Перин биеше с чука. Все повече искри с всеки удар. Усещаше как нещо изтича от него, сякаш всеки удар вливаше в метала от собствената му сила, а и от собствените му чувства. Тревоги и надежди. Изтичаха от него и се вливаха в трите къса стомана.
Светът умираше. Не можеше да го спаси. Това бе работата на Ранд. Перин искаше само да се върне към простичкия живот, нали?
Не. Не! Искаше Файле, искаше сложното. Искаше живот. Не можеше да се скрие, както хората, които го следваха, не можеха да се скрият.
Не искаше предаността им. Ала я имаше. Как щеше да се чувства, ако друг някой ги поведеше и след това загинеха?
Удар след удар. Дъжд от искри. Порой от искри. Избухваха във въздуха, изригваха изпод чука му, разлитаха се до короните на дърветата и се разпръсваха на десетки разтези. Всички наоколо се заотдръпваха — освен Неалд и Мъдрите, които стояха скупчени около него.
„Не искам да ги водя — помисли Перин. — Но ако не го направя аз, кой ще го направи? Ако ги оставя и загинат, ще е по моя вина.“
Вече виждаше какво прави.
Чук. Ковеше чук. С желязна дръжка.
Удар след удар. Всеки удар сякаш разтърсваше земята, чак палатките се тресяха. Перин ликуваше. Знаеше какво кове. Най-после знаеше какво прави.
Не беше молил да става водач, но освобождаваше ли го това от отговорност? Хората му се нуждаеха от него. Светът имаше нужда от него. И с разбиране, което изстиваше в него като изкования метал, той осъзна, че иска да води.
Щом някой трябваше да води тези хора, трябваше да е той. Защото само така щеше да е сигурен, че всичко ще е както трябва.
С длето и клин направи дупката в чука, хвана още горещата дръжка, вдигна я високо над главата си — и я заби в нея. Намести жълто-червената лента около снадката и я започуква внимателно. Само допреди няколко мига правеше чука с гняв. Но сега той сякаш попиваше решимостта и твърдостта му.
Металът бе жив. Всеки ковач го знаеше това. Щом го нагрееш, докато го ковеш, той живее. Перин започна да оформя с длетото фигури, страни и ръбове. Вълни от искри хвърчаха от него, кънтежът на чука му ставаше все по-силен и звучен, ехтеше като камбани. Оформи фигурка от малко парче стомана и я постави върху горната стена на чука.
Изрева, вдигна стария си чук за последен път над главата си, стовари го върху новия и впечата украсата в него. Скачащ вълк.
Отпусна ръце и си пое дъх. Върху наковалнята — все още сияещ с вътрешна топлина — лежеше красив чук. Изделие, надхвърлящо всичко, което бе правил или си бе помислял, че може да направи. Четири стъпки от единия до другия край, може би малко по-дълъг, с огромни размери за ковашко сечиво.
Цялата дръжка бе от стомана — нещо, което не бе виждал досега на чук. Перин я хвана и го вдигна. Беше тежък. Здрав.
Украсата бе на кръстосани резки, със скачащ вълк от едната страна. Приличаше на Скокливец. Перин го докосна с мазолестия си палец и металът се укроти. Все още беше горещ, но не го опари.
Вдигна глава и се изуми от тълпата, събрала се да гледа. Мъжете от Две реки стояха най-отпред — Джори Конгар, Ази ал-Тон, Уил ал-Сийн и още десетки, стотици. Геалданци, кайриенци, андорци, майенци. Гледаха го смълчани. Земята около него бе почерняла от нападалите искри; капки сребрист метал се бяха разпръснали по черното като слънчев изгрев.
Неалд падна на колене, задъхан, с плувнало в пот лице. Грейди и жените от кръга седяха капнали от умора. Всичките шест Мъдри се бяха включили. Какво бяха направили?
Почувства се изтощен, сякаш цялата му сила и чувство бяха вковани в метала. Но не можеше да отдъхне.
— Уил. Преди няколко недели ти заповядах нещо. Да изгориш знамената с вълчата глава. Подчини ли се? Изгори ли ги всичките?