Уил ал-Сийн го погледна в очите и наведе глава засрамен.
— Лорд Перин, опитах се. Но… Светлина, не можах. Опазих едно. Това, в чието ушиване помогнах.
— Донеси го, Уил — гласът му прозвуча като стомана.
Уил затича, замирисал уплашено. Върна се със сгънат плат в ръцете, бял с червена обшивка. Перин го пое с дясната си ръка, държеше чука в лявата. Огледа множеството. Файле също беше тук, разбира се. Миришеше обнадеждено. Виждаше в душата му. Знаеше.
— Опитах се да ви отпратя — заговори Перин на множеството. — Не поискахте да си идете. Имам си недостатъци. Трябва да знаете това. Тръгнем ли на война, няма да мога да ви защитя всички. Ще правя грешки.
Погледът му обходи тълпата, срещна очите на всеки. Всеки мъж и жена, които погледнеше, кимваха мълчаливо. Никакви съжаления, никакви колебания. Кимваха.
Перин вдиша дълбоко.
— Щом желаете това, ще приема вашите клетви. Ще ви водя.
Отвърнаха с възгласи. Гръмък, ликуващ рев.
— Златоокия! Златоокия вълк! Към Последната битка! Тай’шар Манедерен!
— Уил — ревна Перин и вдигна знамето. — Развей това знаме високо! Не го сваляй, докато не спечелим Последната битка. Тръгвам под знака на вълка. Вдигнете лагера. Всеки войник да бъде готов за бран. Друга задача ни чака тази нощ!
Младият мъж взе знамето и го разгъна, Джори и Ази пристъпиха до него и го задържаха така, че да не докосне земята. Вдигнаха го високо и затичаха да намерят прът. Множеството се разпадна, мъже се разтичаха насам-натам.
Файле пристъпи до Перин и той хвана ръката ѝ. Миришеше удовлетворено.
— Това е значи?
— Никакво негодуване повече — каза той, все едно се заклеваше. — Не ми харесва. Но и убиването не ми харесва. Ще направя каквото трябва — погледна почернялата от работата му наковалня. Старият му чук, похабен и нащърбен, лежеше върху нея. Изпита тъга, че го оставя, но беше взел решението си.
— Какво направи, Неалд? — попита Перин, след като пребледнелият Аша’ман успя да се изправи, и вдигна новия си чук да му го покаже.
— Не знам, милорд — отвърна Неалд. — Просто… Просто почувствах, че трябва да е така. Видях какво трябва да направя, как да вложа сплитовете в самия метал. Той сякаш ги изпиваше, като океанът пие водите на реките — изчерви се, все едно е направил най-глупавото възможно сравнение.
— Разбрах те — рече Перин. — Име му трябва на този чук обаче. Знаеш ли Древната реч?
— Не, милорд.
Перин погледна впечатания в чука вълк и попита високо:
— Знае ли някой как се казва „Онзи, който се извисява“?
— А… Аз не… — почна Неалд.
— Мах’алейнир — каза Берелайн.
— Мах’алейнир — повтори Перин. — Добре звучи. Сюлин? А Белите плащове?
— Вдигнали са лагер, Перин Айбара — отвърна Девата.
— Покажи ми — Перин махна към картата на Арганда.
И тя му показа: късче земя в подножието на хълм, височините минаваха на север от него, пътят идваше от североизток, извиваше покрай южната страна на височините по старото речно корито и след това, щом стигнеше мястото за лагеруване до хълма, обръщаше на юг. Оттам поемаше към Люгард, но мястото бе защитено от вятъра от двете страни. Беше съвършено за лагер, но също и за засада. Същото, което бяха посочили Арганда и Гален.
Перин огледа пътя и мястото за лагер, замислен за случилото се през последните няколко недели. Пътниците от север бяха казали, че калта била почти непроходима за фургони и коли…
Стадо овце, затичани пред глутницата към челюстите на звяр. Файле и другите, как вървят към ръба на пропаст. Светлина!
— Грейди, Неалд — каза Перин. — Ще ми трябва друг портал. Можете ли да се справите?
— Мисля, че да — отвърна Неалд. — Само ни дайте няколко минути да си поемем дъх.
— Добре. Разположете го ето тук — Перин посочи височините над лагера на Белите плащове. — Гаул! — както винаги, айилецът чакаше наблизо и притича бързо. — Искам да говориш с Данил, Арганда и Гален. Искам цялата армия да се прехвърли колкото може по-бързо, но да пазят тишина. Придвижваме се възможно най-безшумно.
Гаул кимна и затича да изпълни заповедите.
Файле миришеше на любопитство и малко неспокойно.
— Какво си намислил, съпруже?
— Време е да поведа — отвърна Перин. Погледна за последен път стария си чук и го погали по дръжката. После вдигна Мах’алейнир на рамото си и закрачи, втвърдените капки стомана запращяха под стъпалата му.
Сечивото, което бе оставил, бе чукът на обикновен ковач. Завинаги щеше да си остане част от Перин, но той не можеше повече да му позволи да води.