Перин Айбара бе просто човек, но Перин Златоокия беше символ, сътворен от хората, които го следваха. Нямаше избор в това. Можеше само да ги води по най-добрия възможен начин. Не го ли направеше, символът нямаше да изчезне. Хората просто щяха да изгубят вярата си в него. Като горкия Ейрам.
„Съжалявам, приятелю. Тебе най-много провалих.“ Нямаше смисъл да се връща повече към това. Щеше просто да продължи напред и да се справя по-добре.
— Аз съм Перин Златоокия — промълви той. — Мъжът, който може да говори с вълци. И мисля, че е добре да съм това.
Смуши Стъпко към портала. За жалост тази нощ Перин Златоокия трябваше да убива.
Галад се пробуди в мига, в който платнището на входа прошумоля. Прогони бързо от ума си утайката от съня — глупава работа, да вечеря с тъмнокоса красавица с възхитителни устни и пленителни очи — и посегна към меча си.
— Галад! — изсъска Тром.
— Какво става?
— Ти се оказа прав.
— За какво?
— Армията на Айбара се е върнала. Галад, те са на височините точно над нас! Забелязахме ги съвсем случайно. Хората ни наблюдаваха на пътя, както ни каза.
— Как са стигнали там, без да ги видим?
— Тъмни сили, Галад. Биар беше прав. Видя колко бързо се опразни лагерът им.
Съгледвачите им се бяха върнали преди час. Бяха намерили лагера на Айбара зловещо пуст, населен сякаш от призраци. Никой не ги беше видял да тръгват по пътя.
А сега бяха тук. Галад се заоблича трескаво.
— Вдигай хората. Добре, че не донесе светлина — можеше да предупреди врага. Кажи на хората да сложат броните си вътре в палатките.
— Да, милорд Капитан-командир — отвърна Тром и излезе.
Галад се облече бързо. „Какво направих?“ На всяка стъпка по пътя бе убеден в избора си, но ето докъде ги бе довело това. Айбара на позиции за атака, а хората му спят. Откакто се беше върнала Мургейз, светът му сякаш се разпадаше. Вече не му беше ясно какво е правилно. Пътят напред бе сякаш забулен в облаци.
„Трябва да се предадем — помисли си, докато нагласяше наметалото върху ризницата си. — Но не. Чедата на Светлината не се предават на Мраколюбци. Как можах да си помисля това?“
Трябваше да загинат в бой. Но какво щеше да постигне това? Щеше да е краят на Чедата — мъртви преди Последната битка.
Платнището отново прошумоля и той извади меча си.
— Галад. Ти ни унищожи — каза Биар. Никакво почитание нямаше в гласа му.
Обвинението го вбеси.
— Тези, които вървят в Светлината, не трябва да отговарят за действията на следовниците на Сянката — цитат от Лотаир Мантелар. — Постъпих доблестно.
— Трябваше да нападнеш, вместо да се занимаваш с онзи нелеп „съд“.
— Щяха да ни избият. Той имаше Айез Седай, айилци, мъже, които преливат, и сили, които са ни непонятни.
— Светлината щеше да ни защити!
— Ако това е вярно, ще ни защити сега — отвърна вече по-уверено Галад.
— Не — прошепна с гняв Биар. — Подведохме се в този капан. Ако паднем, ще е заслужено — и излезе.
Галад постоя неподвижно за миг, после стегна колана на меча си. Порицанието и наказанието щяха да почакат. Трябваше да намери начин да оцелее този ден. Да оцелеят. Стига да имаше начин.
„Контрираме засадата им със своя. Оставяме хората в палатките, докато започне атаката, след това изненадваме Айбара, като излезем с цялата си мощ и…“
Не. Айбара щеше да започне със стрели, да засипе палатките със смърт. Така най-добре щеше да използва предимството на високата си позиция.
Най-добре беше хората му да се снаряжат и да излязат вкупом по сигнал, след което да затичат към конете си. Амадицийците можеха да оформят стена от пики в подножието на височините. Айбара можеше да рискува да пусне конницата си надолу по стръмния склон, но пиконосците можеха да осуетят тази маневра.
Стрелците все пак щяха да са проблем. Щитовете щяха да помогнат. Но малко.
Вдиша дълбоко и излезе в нощта, за да даде заповедите си.
— Щом битката започне — каза Перин, — искам вие трите да се оттеглите на безопасно. Няма да се опитвам да ви връщам в Андор. Знам, че няма да идете. Но в тази битка не участвате. Стойте зад бойните линии, с ариергарда.
Файле го погледна. Седеше на коня си, вперил поглед напред. Бяха на билото на височините и последните отряди на армията излизаха през порталите зад тях.
— Разбира се, милорд — отвърна сдържано Берелайн.
— Искам да ми се закълнете — каза Перин, все така загледан напред. — Ти и Алиандре, Берелайн. Файле, теб просто ще те помоля и се надявам да изпълниш молбата ми.