— Заклевам ви се, милорд — отвърна Алиандре.
Гласът на Перин бе толкова твърд, че обезпокои Файле. Възможно ли беше Берелайн да се окаже права? Щеше ли да нападне Белите плащове? Те бяха непредвидим елемент, въпреки всичките им твърдения, че искат да се сражават в Последната битка. Можеше по-скоро да причинят вреда, отколкото да помогнат. Освен това Алиандре беше васал на Перин, а Белите плащове бяха във владението ѝ. Знаеше ли човек какви щети можеха да причинят, преди да си заминат? А и мечът на бъдещата присъда на Галад, надвиснал над Перин…
— Милорд — заговори с тревога Берелайн. — Моля ви, не правете това.
— Правя само каквото трябва — отвърна Перин, загледан над пътя за Джеанна. Това не беше посоката на Белите плащове. Бяха на юг от позицията на Перин.
— Перин — Файле хвърли поглед към Берелайн. — Какво си…
От сенките наблизо се появи мъж. Приближи се безшумно, въпреки сухите храсти. Само Гаул можеше да се движи така.
— Перин Айбара — рече айилецът. — Белите плащове знаят, че сме тук.
— Сигурен ли си? — попита Перин. Не изглеждаше притеснен.
— Стараят се да не се издадат. Но го виждам. Девите са съгласни с мен. Подготвят се за битка, конярите им развързват конете, стражи обикалят палатките.
Перин кимна, смуши Стъпко напред и спря на ръба на стръмнината. Файле и Берелайн подкараха конете си до него.
Земята се спускаше стръмно към старото речно корито. Пътят вървеше от Джеанна, минаваше в подножията на височините и след това завиваше към Люгард. Точно при завоя имаше заслонена от хълма падина, където Белите плащове бяха вдигнали палатките си.
Облаците бяха рехави и позволяваха на бледата лунна светлина да загърне земята в сребристобяло. Над речното корито долу се стелеше мъгла, тъмна и гъста. Изведнъж там се разнесоха викове, мъже заизскачаха от палатките и затичаха към коневръзите. Лумнаха факли.
— Стрелците напред! — изрева Перин.
Мъжете на Две реки пристъпиха тежко на хребета.
— Пехотата, готова зад стрелците! — ревна Перин. — Арганда, на левия фланг. Гален — на десния! — обърна се към пехотинците — главно от бившите бежанци. — Дръжте стегнат строй, момчета. Дръжте щитовете високо и ръцете с копията свити. Стрелците, опънете лъковете!
Файле изтръпна. Това беше грешно. Перин, разбира се, нямаше да…
Той все още не поглеждаше към лагера на Белите плащове под тях. Взираше се в речното корито от другата страна, някъде на стотина разтега отвъд височините, които свършваха със стръмен пропад заради древното речно подравяне. Сякаш виждаше нещо, което другите не можеха да видят. И с тези негови златни очи може би наистина виждаше…
— Милорд… — Берелайн приближи коня си до Перин и заговори отчаяно: — Ако трябва да атакувате, бихте ли пощадили командира на Белите плащове? Може да е полезен по политически причини.
— За какво говориш? Единствената причина да съм тук е да опазя Дамодред жив.
— Вие… Какво?!
— Милорд! — изведнъж извика Грейди. — Усещам преливане!
— Какво е това там? — изрева Джори Конгар и посочи. — Нещо в мъглата. Сякаш е…
Файле присви очи. Там, точно под армията в старото речно корито, от земята започнаха да се надигат фигури. Уродливи същества с животински глави и тела, с половин ръст по-високи от Перин и понесли чудовищни оръжия. Сред тях се движеха гъвкави облечени в черно фигури. Знаеше, че са безоки, макар да не го виждаше оттук.
Мъглата закипя около тях, щом закрачиха напред, плъзна във всички посоки на сиви гърчещи се пипала. Съществата продължаваха да изникват. Десетки. Стотици. Хиляди.
Цяла армия тролоци и мърдраали.
— Грейди, Неалд! — изрева Перин. — Светлина!
Ярки бели облаци се появиха във въздуха. От мъглата се изправяха още и още чудовища, сякаш тя ги раждаше, но светлините като че ли ги объркваха. Поглеждаха нагоре, примижаваха и засланяха очите си.
— Изненадахме ги — изсумтя Перин. — Мислеха, че Белите плащове ще са лесна плячка — обърна се и погледна редиците изумени войници. — Е, нали искахте да ви поведа към Последната битка? Ето ви я — поне част от нея! Стрелци — залп! Да пратим тези Твари на Сянката в бездната, която ги е родила!
Вдигна новоизкования си чук и битката започна.
Глава 41
Неочакван съюзник
Галад тичаше, вдигнал високо щита си. Борнхалд до него също държеше щита си над главата си — беше хвърлил фенера, когато свръхестествените светлини лумнаха във въздуха. Градушката от стрели щеше да започне всеки момент.