Той подкара Стъпко до ръба и погледна към склона на юг, отпуснал Мах’алейнир до крака си. Войската на Дамодред наистина бе на ръба на разгрома. Тролоците се бяха вклинили в нея и почти бяха разцепили Белите плащове на две. Връхлитаха по фланговете, притискаха Галад и принуждаваха Белите плащове да се бият на три фронта. Чедата отстъпваха към склона, а конницата им бе откъсната от ядрото на сражението.
— Тролоците продължават да прииждат — каза Гален до рамото му. — Поне петдесет хиляди са дотук. Ашаманите казват, че са усетили само един преливащ и че той не се включва.
— Онзи, който предвожда Тварите на Сянката, не иска да рискува преливащите си — отвърна Перин. — Не и след като държим по-високата позиция. Ще изчакат да видят дали тролоците ще могат да овладеят височината. Успеят ли, ще видим и преливащите. Друго е по-важно сега — войската на Дамодред е в беда. Трябва да им помогнем.
Гален се намръщи.
— Простете, лорд Перин, но защо? Какво им дължите? Нищо! Не виждам причина да им помагаме.
— Просто трябва да го направя — изсумтя Перин.
— Това е спорно — отвърна Гален и поклати глава. — Боят с тролоци и Чезнещи е нещо чудесно, защото всеки паднал от тях е един по-малко за Последната битка. Нашите хора свикват да се бият с тях и могат да се научат да владеят страховете си. Но склонът е стръмен и опасен. Ако пратите конницата надолу, рискувате да унищожите предимството ни.
— Все едно, ще го направя — заяви Перин и се обърна към Джори. — Строй мъжете от Две реки и доведи ашаманите. Ще атакуваме тролоците — отново се загледа надолу. Спомени за Две реки нахлуха в ума му. Кръв. Смърт. Мах’алейнир се сгорещи в юмрука му. — Няма да ги оставя, Гален. Дори тях. Ще дойдеш ли с мен?
— Странен човек сте, Айбара — Гален се поколеба. — И наистина доблестен. С вас съм, разбира се.
— Добре. Джори, тръгвай. Трябва да стигнем до Дамодред, преди редиците му да се разкъсат.
Нощта бе сумрачна въпреки светлините горе. Сякаш се биеха с нощни кошмари. Но ако Чедата на Светлината не можеха да устоят срещу мрака, кой тогава?
Тролоците започнаха да вият по-силно, заговориха си на груба ръмжаща реч, която накара Галад да потръпне от отвращение. Тролоците можеха да говорят? Не го беше знаел. Но какво ги беше възбудило толкова?
И в следващия момент го видя. Град от стрели — падаха отгоре и се врязваха в редиците на тролоците пред хората му. Стрелците на Две реки оправдаваха славата си. Галад нямаше да се довери и на най-добрите майстори на лъка да стрелят така, за да не поразят Белите плащове. Но тези бяха безупречни.
Тролоците врещяха и виеха. А после по склона връхлетяха конници. Светлини засвяткаха около тях. Пламъци западаха отгоре, полетели в дъга като червено-златни копия, и окъпаха конниците в сребро.
Беше невероятна маневра. Наклонът бе толкова стръмен, че конете би трябвало да се спъват и да падат в безполезна лавина от потрошени тела. Но не падаха. Препускаха уверено надолу и пиките блестяха. А начело яздеше чудовищен брадат мъж с вдигнат високо огромен чук. Самият Перин Айбара. И над него плющеше знаме. Знаме с пурпурната вълча глава.
Самият Айбара сякаш бе пламнал от езиците на пламъците около него и Галад видя широко отворените му златни очи, самите те като пламъци.
Конниците се врязаха в ордата тролоци, обкръжили войската му. Айбара нададе рев над грохота на боя и започна да бие с чука си. Атаката оттласна тролоците назад.
— Щурм! — изрева Галад. — Настъпи напред! Изтласкай ги към конницата!
Връхлетя на север към стръмнината. Борнхалд бе до него. Тром наблизо събра остатъците от легиона си и ги обърна да притиснат тролоците срещу Айбара.
Битката ставаше все по-хаотична. Галад се сражаваше яростно. Невероятно, отгоре цялата армия на Айбара се изсипа по склона върху тролоците, десетки хиляди мъже, които ревяха:
— Златоокия! Златоокия!
Атаката вкара Галад и Борнхалд сред редиците на чудовищата. Съществата се опитваха да се отдръпнат от Айбара и връхлитаха отвсякъде. Скоро мъжете около Галад и Борнхалд вече се биеха отчаяно за живота си. Галад довърши един тролок с Лента във въздуха, но мигновено се завъртя и се озова лице в лице срещу чудовище с овнешка глава, десет стъпки високо. Рогата се извиваха около огромното му четвъртито лице, но очите бяха човешки, както и долната челюст.
Сниши се, докато съществото замахваше с дълъг прът с кука, след което заби меча си в туловището му. Съществото изкрещя и Борнхалд го прониза отстрани в ребрата.
Галад отскочи, но изкълченият му глезен най-сетне поддаде. Кракът му се заклещи в някаква дупка и той чу ужасното пращене, докато падаше.