— Ще го решим — каза Гавин. — Ще ми позволиш да те пазя, Егвийн, а аз ще ти се подчинявам във всичко друго. Обещавам.
Егвийн се поколеба за миг, но после кимна.
— Е, ще трябва да ида да поговоря със Съвета. Сигурно вече са готови да разбият вратата и да настоят за отговори — беше сигурен, че се мръщи вътрешно.
— Би могло да помогне, ако намекнеш, че връщането ми през цялото време е било част от плана.
— Беше — отвърна Егвийн. — Въпреки че моментът не бе предвиден — помълча. — Когато разбрах как Силвиана е изразила поканата ми да се върнеш, се притесних, че може изобщо да не дойдеш повече.
— За малко нямаше да дойда.
— Кое го промени?
— Трябваше да се науча да отстъпвам. Никога не съм бил особено добър в това.
Егвийн кимна разбиращо.
— Ще наредя да донесат легло в тази стая. Винаги съм предвиждала това да е стаята на Стражника ми.
Гавин се усмихна. Да спи в друга стая? Дълбоко под всичко у нея все още бе останало нещо от скромната дъщеря на ханджия. Егвийн се изчерви, щом долови мислите му.
— Защо не се оженим? Тук, още днес. Светлина, Егвийн, та ти си Амирлин — думата ти е закон в Тар Валон. Изречи думите и сме женени.
Тя пребледня. Странно как можеше да я смути това точно тази нощ. Жегна го безпокойство. Беше казала, че го обича. Не искаше ли да… Не, усещаше чувствата ѝ. Наистина го обичаше. Тогава защо?
— Мислиш ли, че ще мога да погледна родителите си в очите, ако се омъжа, без те да знаят за това? Светлина, Гавин, ще трябва поне да ги поканим! Ами Елейн? Нима искаш да се оженим, без да ѝ кажем?
Той се усмихна.
— Права си, разбира се. Аз ще се свържа с тях.
— Аз мога да…
— Егвийн, ти си Амирлинският трон. Бремето на целия свят тежи на раменете ти. Нека аз да го уредя.
— Добре.
Тя излезе при чакащата я Силвиана, която не пропусна да го изгледа сърдито. Егвийн прати няколко слуги да му донесат легло, а после тръгна с Пазителката. Двама от войниците на Чубайн ги последваха.
Искаше му се да отиде с нея. Наоколо все още можеше да има убийци. Но за жалост беше права, като му нареди да поспи. Все още едва се държеше на крака. Погледна редицата покрити с чаршафи тела отвън. Нямаше да ги изнесат, преди Сестрите да ги огледат. В момента обаче намирането на Месаана — и търсенето на други убийци — бе по-неотложно.
Стиснал зъби, пристъпи с усилие навън, дръпна чаршафа и разкри безжизнените лица на Целарк и Мейзани — на Целарк, за жалост, до тялото му: главата му бе отрязана.
— Справихте се добре, приятели — промълви Гавин. — Ще се погрижа семействата ви да научат, че спасихте живота на Амирлин — обзе го гняв, че е загубил такива добри мъже.
„Да ги изгори дано сеанчанците — помисли си. — Егвийн е права. Трябва да се направи нещо.“
Обърна се към тримата убийци под чаршафите им, със стърчащите отдолу ходила в черни пантофи. Две жени и мъж.
„Чудно…“ — помисли си и се приближи до тях. Стражите го изгледаха, когато дръпна чаршафите, но не го спряха.
Тер-ангреалът не беше труден за откриване, макар и само защото му бяха казали какво да търси. Три еднакви пръстена от черен камък, носени на средния пръст на десните ръце. Бяха изваяни във формата на лоза с тръни. Явно никоя Айез Седай не беше разбрала какво са, поне досега.
Гавин издърпа трите пръстена от мъртвите пръсти и ги прибра в джоба си.
Лан го усещаше: ясно доловима разлика в чувствата, дълбоко в ума му. Беше свикнал да не обръща внимание както на тях, така и на жената, която представляваха.
Но напоследък чувствата се бяха променили. Все повече и повече се убеждаваше, че Нинив е взела връзката му. Можеше да я познае по чувствата ѝ. Как можеше да не познае човек това усещане за страст и доброта? Беше… възхитително.
Загледа се надолу по пътя. Извиваше покрай склона на хълм, преди да завие направо към открояващото се отдалече укрепление. Границата между Кандор и Арафел бе очертана от цитаделите Сребърната стена, голямо укрепление, построено от двете страни на прохода Фирчон. Беше внушителна крепост — всъщност две крепости, всяка вдигната над правата стена на тесния като каньон проход. Като две крила на огромна врата.
През прохода се минаваше между осеяните с амбразури каменни зидове — тоест никаква армия не можеше да мине, без да понесе огромни загуби.
Граничните земи бяха съюзници, разбира се. Но това не пречеше на арафелците да поддържат добра крепост, която да прегражда пътя към Шол Арбела. Пред това укрепление на лагер се бяха събрали хиляди хора, струпани на по-малки групи. Флагът на Малкиер — Златният жерав — се вееше над някои. Други развяваха знамена на Кандор или Арафел.