— Кой от вас наруши клетвата си? — попита Лан и погледна през рамо към кервана.
Мъжете зад него поклатиха глави.
— Никой няма нужда да нарушава клетвата си — отвърна му Андийр. — Какво друго щеше да направиш? Да тръгнеш пряко към Разбитите земи? Неувенчаните хълмове? Или е тук, или никъде. Те знаят това. Тъй че те чакат.
Лан изръмжа. Сигурно беше вярно.
— Ние сме керван — каза високо. — Помнете, ако някой попита, може да признаете, че сте малкиери. Може да кажете, че чакате своя крал. Това е истина. Не бива да казвате, че сте го намерили.
Изглеждаха притеснени, но не възразиха. Лан поведе надолу по склона и керванът от двайсет фургона, бойни коне и слуги го последва.
Точно от това се беше боял през цялото време. Възвръщането на Малкиер бе невъзможно. Щурм срещу Погибелта? Нелепо.
Не можеше да поиска това от тях. Не можеше да им позволи това. Докато слизаше надолу, го обзе още по-голяма решимост. Тези храбри мъже, развели тези знамена… трябваше да се стекат към силите на Шиенар и да се бият в сражение, в което имаше смисъл. Нямаше да им отнеме живота.
„Смъртта е по-лека от перце… — Раким му го беше подхвърлял това неколкократно по време на пътя им. Беше се сражавал с Раким преди десетилетия, по време на айилската война. — Дългът е по-тежък от планина.“
Лан не бягаше от дълга си. Бягаше към него. Все пак гледката с лагерите развълнува сърцето му, щом стигна до подножието на хълма и след това подкара напред. Чакащите мъже носеха просто войнишко облекло, с хадори, жените бяха с ки’сайн на челата. Някои мъже носеха палта със Златната корона на раменете — знака на кралската гвардия на Малкиер. Имаха право да ги облекат само ако бащите или дедите им бяха служили в гвардията.
Беше гледка, която щеше да накара Букама да заплаче. Лан беше мислил, че малкиерите са изчезнали като народ, прекършени, разбити, претопени от други народи. Но ето, че бяха тук, събрани при най-смътния шепот за зов на всеоръжие. Много от тях бяха по-стари — Лан беше невръстно бебе, когато кралството му бе паднало, и онези, които помнеха деня като мъже, сега щяха да са в седмото или осмото си десетилетие. Имаха побелели коси, но все още бяха воини и бяха довели синовете и внуците си.
— Тай’шар Малкиер! — извика един мъж, докато групата на Лан преминаваше. Викът се подхвана десетки и десетки пъти, щом видеха неговото хадори. Никой като че ли не позна кой е. Приемаха, че е дошъл по същата причина като тях.
„Последната битка иде — помисли той. — Трябва ли да им отрека правото да се бият редом с мен?“
Да, трябваше. Най-добре бе да мине незабелязан и непознат. Задържа погледа си напред, с ръка на меча и със затворена уста. Но всеки вик „Тай’шар Малкиер“ го караше да изправи рамене. Всеки вик сякаш го укрепваше, тласкаше го напред.
Портите между двете крепости бяха отворени, макар че войниците проверяваха всеки преминаващ човек. Лан дръпна юздите на Мандарб и хората му спряха зад него. Можеше ли арафелците да са получили заповед да гледат за него? Какъв друг избор имаше, освен да продължи напред? Заобикалянето щеше да отнеме недели. Керванът му изчака реда си и най-после се приближи до стражевия пост.
— Цел? — попита кратко униформеният арафелец със сплетена на плитки коса.
— Пътуване към Фал Моран — отвърна Лан. — Заради Последната битка.
— Няма ли да изчакате тук с другите? — попита стражът и махна с облечената си в метална ръкавица ръка към събраните малкиери. — Да изчакате своя крал?
— Аз нямам крал — тихо отвърна Лан.
Войникът кимна замислено и се почеса по брадичката. После махна на няколко от войниците да проверят стоката във фургоните.
— Ще има тарифа за това.
— Смятам да предложа на шиенарците да се бия в Последната битка — заяви Лан. — Без цена.
Стражът повдигна вежда.
— Имаш клетвата ми — каза Лан и го погледна в очите.
— Без тарифа тогава. Тай’шар Малкиер, приятелю.
— Тай’шар Арафел.
Лан смуши коня си напред. Мразеше да язди през Сребърните стени. Караше го да се чувства все едно, че хиляда стрелци са изпънали лъковете си към него. Тролоците нямаше лесно да преминат тук, ако арафелците бъдеха принудени да се оттеглят толкова назад. Имаше времена, когато това се бе случвало, и бяха удържали всеки път, като в дните на Якобин Неустрашимия.
Буквално затаи дъх през целия път. Стигна, за негова радост, безпрепятствено до другата страна и подкара Мандарб по пътя на североизток.