— Ал’Лан Мандрагоран? — изрева далечен глас.
Лан замръзна. Викът бе дошъл някъде отгоре. Обърна се и погледна към лявата цитадела. Нечия глава бе щръкнала от един прозорец.
— Слава на Светлината, вие сте! — извика гласът. Главата се шмугна вътре.
Искаше му се да препусне бясно напред. Но ако го направеше, онзи човек със сигурност щеше да извика на другите. Изчака. Фигурата излезе бежешком от една от вратите на крепостта. Лан го позна: момче, още не израснало до мъж, облечено в червено, с тъмносиньо наметало. Кайсел Норагама, внукът на кралицата на Кандор.
— Лорд Мандрагоран — каза младежът запъхтяно, след като дотича до него. — Вие дойдохте! Когато чух, че Златния жерав е вдигнат…
— Не го вдигнах аз, принц Кайсел. Планът ми бе да тръгна сам.
— Разбира се. Бих искал и аз да тръгна сам с вас. Може ли?
— Този избор не е разумен, ваше височество. Майка ви е на юг. Предполагам, че баща ви управлява в Кандор. Трябва да сте с него. Какво правите тук?
— Принц Кендрал ме покани — отвърна Кайсел. — А баща ми нареди да дойда. И двамата се каним да тръгнем с вас!
— И Кендрал ли? — попита стъписано Лан. Внукът на краля на Арафел? — Мястото ви е при вашите хора!
— Нашите деди дадоха клетва — отвърна младежът. — Клетва да защитават и да бранят. Клетвата е по-силна от кръвта, лорд Мандрагоран. По-силна е от воля и избор. Жена ви ни каза да ви чакаме тук. Каза, че може да се опитате да минете, без да ни поздравите.
— Как ме забеляза? — попита Лан. Едва сдържаше гнева си.
— Конят — отвърна Кайсел и кимна към Мандарб. — Тя каза, че може да се предрешите. Но никога няма да оставите коня.
„Да я изгори дано тази жена — помисли Лан, щом чу вик, извисил се над крепостта. Беше надхитрен. — Проклетата Нинив. И благословена да е.“ Опита се да изпрати любов и разочарование през връзката с нея.
А след това въздъхна дълбоко и се предаде.
— Златният жерав се вее за Тармон Гай-дон — промълви Лан. — Нека всеки мъж и всяка жена, които пожелаят, да тръгнат под него на бой.
Каза го най-после. Затвори очи.
А викът се извиси. Скоро се превърна в ликуване. После — в оглушителен рев.
Глава 43
Още мъничко чай
— И тези Аша’ман твърдят, че са се освободили от покварата? — попита Галад.
— Твърдят — отвърна Перин. — И съм склонен да им вярвам. Защо да лъжат?
Галад повдигна вежда.
— Лудост?
Перин кимна. Този Перин Айбара беше интересен човек. Други често реагираха с гняв, когато Галад кажеше каквото мисли, но започваше да осъзнава, че с Перин не му се налага да затаява мислите си. Този човек реагираше добре на откровеността. Ако все пак беше Мраколюбец или Твар на Сянката, беше от доста странен вид.
Хоризонтът започваше да изсветлява. Светлина, наистина ли бе отминала тази нощ? Земята бе осеяна с тела, повечето на тролоци. Вонеше на изгоряла плът и козина, смесено с миризмата на кръв и кал. Гадеше му се и се чувстваше изтощен.
Беше позволил на Айез Седай да го Изцерят. „Щом си включил резервите, няма смисъл да задържаш съгледвачите си“, обичаше да казва Гарет Брин. Щом се налагаше да разреши на Айез Седай да спасят хората му, най-добре беше да приеме сам Цяра им. Този път поне Цярът със Силата не го притесни толкова.
— Може би — рече Перин. — Може би Аша’ман са луди и покварата им не е изчистена. Но ми служиха добре и мисля, че са заслужили правото да им се вярва, докато не ми покажат друго. Ти и хората ти дължите живота си и на Грейди и Неалд.
— И съм им благодарен за това — отвърна Галад, докато прекрачваше изгърбеното туловище на тролок с меча муцуна. — Макар че малко от хората ми ще изразят това чувство. Не са сигурни още какво да мислят за намесата ти тук, Айбара.
— Още ли мислят, че съм ги изиграл някак?
— Сигурно. Или си Мраколюбец с ненадмината хитрост, или направи каквото твърдиш — дойде да спасиш хората ми, въпреки че наказанието ти беше в нашите ръце. В такъв случай си доблестен човек. Ако ни беше оставил да загинем, това щеше да направи живота ти по-лек, мисля.
— Не — отвърна Перин. — Всеки меч е нужен в Последната битка, Галад. Всеки.
Галад изпъшка, коленичи до един войник с червен плащ и го обърна. Не беше червен плащ. Беше бял, но прогизнал от кръв. Ранун Синах нямаше да види Последната битка. Галад затвори очите на младия мъж и зареди тихо молитва за него към Светлината.
— Та какво ще правите по-натам ти и хората ти? — попита Перин.
— Продължаваме — отвърна Галад и стана. — На север, към именията ми в Андор, за да се подготвим.