Наистина щеше да се получи хубаво поясче.
Глава 44
Крива молба
Мургейз излезе от палатката и се загледа над Андор. Бели мост се простираше долу, благословено познат, макар да виждаше, че се е разраснал. Стопанствата се разоряваха, последните зимни запаси се разваляха, тъй че хората се отправяха към градовете.
Околността трябваше да е зелена, но дори прежълтялата трева вехнеше на кафяви петна. Скоро цялата земя щеше да е като Пустошта. Копнееше да предприеме действия. Това бе нейната страна. Поне беше. Някога.
Беше излязла да потърси господин Джил, така че тръгна да го намери. По пътя си мина покрай Файле, която говореше с интенданта, и ѝ кимна почтително. Файле отвърна на кимването ѝ, но сухо. Вече имаше пропаст помежду им и Мургейз съжаляваше, че е така. Бяха споделили късче от живота си, когато надеждата бе по-слаба и от пламъчето на свещ. Тъкмо Файле бе окуражила Мургейз да използва Единствената сила — да изстиска и последната капка от жалката си дарба, — за да прати сигнал за помощ, докато бяха в плен.
Лагерът вече бе добре устроен и удивително, Белите плащове се бяха присъединили към тях, но Перин все още не бе решил какво да прави. Или дори да беше решил, не бе споделил решението си с нея.
Тръгна към редиците фургони, покрай налбанти и коняри, търсещи по-добри места за паша, каращи се в снабдителния отсек хора, войници, които мърмореха недоволно, докато копаеха рововете за смет. Всички си имаха своето място — освен нея. Слуги се отдръпваха от пътя ѝ с поклони, несигурни как да се държат с нея. Не беше кралица, но не беше и просто поредната благородничка. Със сигурност обаче не беше вече слугиня.
Макар времето, прекарано с Галад, да ѝ бе напомнило какво е да си кралица, беше благодарна за наученото като Мейгдин. Не беше толкова лошо, колкото се бе страхувала. Имаше си предимства в това да си слугиня на дама. Приятелството на другите слуги, освобождаването от бремето на властта, дните, преживени с Таланвор…
Онзи живот не беше нейният. Време беше да сложи край на преструвките.
Намери Бейзъл Джил да товари колата. Лини надзираваше, а Ламгвин и Бреане помагаха. Файле ги беше освободила, за да могат да ѝ служат. Мургейз така и не ѝ беше благодарила за тъй щедрото връщане на слугите ѝ.
Таланвор го нямаше. Е, не можеше вече да бленува за него като момиче. Трябваше да се върне в Кемлин и да помогне на Елейн.
— Ваше вели… — заговори с поклон господин Джил, но се поколеба. — Исках да кажа, милейди. Простете ми.
— Оставете, господин Джил. На мен самата ми е трудно да си спомня коя съм.
— Сигурна ли сте, че искате да продължите с това? — Лини скръсти ръце.
— Да. Дългът ни е да се върнем в Кемлин и да предложим на Елейн всичката помощ, която можем.
— Щом казвате. Според мен всеки, който пусне два петела в кокошарника, си заслужава врявата.
Мургейз повдигна вежда.
— Отбелязах си го. Но мисля да ти докажа, че съм доста способна да помагам, без да накърня авторитета на Елейн.
Лини сви рамене.
Имаше право. Мургейз трябваше да внимава. Оставането ѝ в Кемлин твърде дълго можеше да хвърли сянка върху Елейн. Но ако имаше нещо, което се бе научила от месеците си като Мейгдин, то бе, че хората имат нужда да правят нещо смислено. Дори да е нещо толкова просто като поднасянето на чай. Мургейз притежаваше умения, които можеше да са от полза за Елейн в опасните времена, които предстояха. Започнеше ли да засенчва дъщеря си обаче, щеше да се премести в именията си на запад.
Другите товареха бързо колата и тя трябваше да скръсти ръце, за да се сдържи да не помага. Това да се грижиш сама за себе си носеше някакво удовлетворение. Докато чакаше, забеляза, че някой препуска по пътеката от Бели мост. Таланвор. Какво беше правил в града? Видя я, приближи се и се поклони. Слабото му скулесто лице бе образец на почтителност.
— Милейди.
— Ходил си в града? Получи ли разрешение от лорд Айбара?
Перин не искаше войници и бежанци изведнъж да наводнят града и да причинят неприятности.
— Милейди, имам роднини там — отвърна Таланвор и се смъкна от седлото. Гласът му беше съвсем официален. — Стори ми се разумно да проуча информацията, открита от съгледвачите на лорд Айбара.
— Нима, гвардейски лейтенант Таланвор? — каза Мургейз. Щом той можеше да се държи толкова официално, значи и тя можеше. Лини, която минаваше покрай тях с куп чаршафи, изсумтя тихо на тона ѝ.
— Да, милейди — отвърна Таланвор. — Милейди… ако позволите да направя предложение?