— Кажи.
— Според донесенията вашата дъщеря все още смята, че сте мъртва. Сигурен съм, че ако поговорим с лорд Айбара, той ще нареди на ашаманите си да ни направят портал, за да се върнем в Кемлин.
— Интересно предложение — каза Мургейз предпазливо, без да обръща внимание на подигравателната усмивка на лицето на Лини, докато минаваше в другата посока.
— Милейди… — Таланвор изгледа Лини накриво. — Бихме ли могли да поговорим насаме?
Мургейз кимна и се отдръпна встрани. Таланвор тръгна след нея. Щом се отдалечиха малко, тя се обърна и го погледна.
— Е?
— Милейди — продължи той по-меко. — Андорският двор със сигурност ще чуе, че сте жива, след като целият лагер на Айбара вече го знае. Ако не се представите и не обясните, че сте отстъпили трона, слуховете за оцеляването ви биха могли да уронят властта на Елейн.
Мургейз не отвърна.
— Ако Последната битка наистина предстои — каза Таланвор, — не можем да го позволим.
— О, млъкни! — сряза го тя. — Вече наредих на Лини и другите да товарят. Не забеляза ли какво правят?
Таланвор се изчерви, като видя как Джил вдигна един сандък и го сложи в колата.
— Извинявам се за нахалството си. С ваше позволение, милейди — кимна ѝ и се обърна да си тръгне.
— Трябва ли да сме толкова официални един с друг, Таланвор?
— Илюзията свърши, милейди — и той се отдалечи, без да се обръща.
Мургейз се загледа след него със свито сърце. Проклетата ѝ упоритост! Проклетият Галад! Появата му ѝ бе напомнила за гордостта ѝ, за дълга ѝ на кралица.
Лошо беше за нея да си има съпруг. Беше научила това от Тарингейл. Въпреки цялата стабилност, която бе донесъл бракът ѝ с него, всяко едно предимство бе дошло със заплаха за трона ѝ. Точно затова така и не бе направила Брин или Том свой официален консорт, а Гебрил само доказа, че е била права да се безпокои.
Всеки, за когото се омъжеше, можеше да се окаже потенциална заплаха за Елейн, както и за Андор. Децата ѝ, ако имаше тепърва, щяха да са съперници на Елейн. Мургейз не можеше да си позволи да обича.
Таланвор изведнъж спря и дъхът ѝ секна. А после той се обърна и се върна при нея. Извади меча си, наведе се и го положи почтително пред нозете ѝ в тревата и сухите бурени.
— Сгреших, като те заплаших, че ще си тръгна — промълви тихо. — Бях наранен, а болката прави човек глупав. Знаеш, че винаги ще съм с теб, Мургейз. Обещал съм ти го и го казвам твърдо. Напоследък се чувствам като хапливче в свят на орли. Но имам меча си и сърцето си, и и двете са твои. Завинаги.
Изправи се, готов да си тръгне.
— Таланвор — прошепна тя. — Никога не си ме питал, знаеш ли. Дали искам да те имам.
— Не мога да те поставя в това положение. Не би било редно да те принуждавам да направиш това, което и двамата знаем, че трябва да се направи, след като вече бе разкрита.
— А какво трябва да направя?
— Да ме отхвърлиш — отвърна той ядосано. — За доброто на Андор.
— Длъжна ли съм? Непрекъснато си го повтарям, Таланвор, но продължавам да се съмнявам.
— За какво съм ти аз? Най-малкото би трябвало да сключиш брак, който да осигури на Елейн верността на някоя от фракциите, които оскърби.
— И да се омъжа без любов? Отново? Колко пъти трябва да пожертвам сърцето си за Андор?
— Толкова, колкото е нужно, предполагам — каза го с горчивина, стиснал юмруци. Ядосан не на нея, а на обстоятелствата. Винаги беше толкова страстен…
Мургейз се поколеба, след това поклати глава.
— Не. Вече не. Таланвор, погледни това небе. Видя какви неща бродят по света, усети проклятията на Тъмния, които ни поразиха. Точно сега човек не може да остане без надежда. Без любов.
— А дългът?
— Проклетият дълг може да отстъпи. Взе си своя дял от мен. Всички си взеха своя дял от мен, Таланвор. Всички освен мъжа, когото искам.
Прекрачи меча му, който все още лежеше сред бурените, и след миг го целуваше.
— Вие двамата — чу се строг глас зад тях. — Сега отиваме да се видим с лорд Айбара.
Мургейз пусна Таланвор и се отдръпна. Постара се да си възвърне хладнокръвието, но успя само донякъде. Беше Лини.
— Какво?
— Ще се ожените — заяви Лини. — Ако трябва, за ушите ще ви завлека. Тръгваме веднага.
— Сама ще си направя избора — сопна се Мургейз. — Перин се опита да ме накара да…
— Аз не съм Перин Айбара — сряза я Лини. — Най-добре е да стане, преди да се върнем в Кемлин. Щом идем там, ще се появят усложнения — възрастната жена извърна очи към Джил, който тъкмо бе наместил скрина в колата. — И ти! Разтоварвай нещата на милейди.