— Да.
— О, този Перин е интересна фигура — каза Мургейз замислено. — Да, сигурно бих могла да съм от известна полза там. Вече постигнахме относително добро разбирателство.
Елейн повдигна вежда.
— Тъкмо той стои зад безопасното ми завръщане при теб — каза Мургейз. — И е честен човек, и доблестен също така. Но и бунтовник, въпреки добрите му намерения. Няма да ти е никак лесно, ако се стигне до сблъсъци между теб и него.
— Бих предпочела да го избегна — отвърна Елейн с гримаса. Най-лесният начин да се справи с това бе да го намери и да го екзекутира, но, разбира се, нямаше да го направи. Дори докладите да я ядосваха толкова, че почти съжаляваше, че не може.
— Е, ще почнем да работим по това — Мургейз се усмихна. — Ще ти е от полза да чуеш какво се случи с мен. А, и Лини е жива. Не знам дали си се тревожила за нея.
— Честно казано, не — отвърна с гримаса Елейн и я жегна срам. — Струва ми се, че и самата Драконова планина да рухне, не би могла да навреди на Лини.
Мургейз се усмихна и започна разказа си. Елейн заслуша с трепет и немалка възбуда. Майка ѝ беше жива. Светлината да е благословена, толкова много неща бяха тръгнали зле напоследък, но поне едно се беше оправило.
Триделната земя бе мирна и тиха. Повечето животни се раздвижваха по здрач и на разсъмване, когато не е нито горещо, нито мразовито.
Авиенда седеше на малка скална издатина, сгънала крака и загледана надолу към Руйдийн, в земите на Джен Айил, „клана, който не беше“. Някога Руйдийн бе загърнат в защитна мъгла. Това бе преди да дойде Ранд. Той бе накърнил града в три много важни, много обезпокоителни отношения.
Първото бе най-простото. Ранд бе отнел мъглата. Градът бе смъкнал купола си като алгай’д’сисвай, разбулил лицето си. Не знаеше как Ранд бе предизвикал това преображение. Едва ли и той самият го знаеше. Но с оголването на града го беше променил завинаги.
Второто, с което Ранд бе накърнил Руйдийн, бе това, че му беше донесъл вода. Край града се простираше голямо езеро, чиито води блестяха под призрачната лунна светлина, процеждаща се през облаците. Хората наричаха езерото Цордел’Ейман. Сълзите на Дракона, въпреки че трябваше да се нарече Сълзите на айилците. Ранд ал-Тор не беше знаел колко мъка ще причини с това, което бе разкрил.
Третият начин, по който Ранд бе накърнил града, беше най-дълбокият. Авиенда полека-лека започваше да го разбира. Думите на Накоми я безпокояха, плашеха я. Бяха пробудили в нея сенки на спомени, неща от възможни посоки на бъдещето, които бе видяла в пръстените при първото си гостуване в Руйдийн, но които умът ѝ не можеше съвсем ясно да възстанови.
Безпокоеше се, че много скоро Руйдийн ще престане да е от значение. Някога основното предназначение на града бе да показва на Мъдрите и вождовете на кланове тайното минало на техния народ. Да ги подготви за времето, когато ще служат на Дракона. Това време беше дошло. Тъй че кой трябваше да идва тепърва в Руйдийн? Минаването на айилските водачи през стъклените колони щеше да им напомня за тох, който бяха започнали да посрещат.
Тези въпроси я глождеха и Авиенда не искаше да ги признае. Искаше да продължи с традицията. Но не можеше да ги махне от главата си.
Ранд бе причинил толкова много проблеми. И все пак тя го обичаше. Обичаше го тъкмо заради невежеството му, в известен смисъл. То му позволяваше да се учи. И го обичаше заради глупавия начин, по който се опитваше да защити онези, които не искаха да бъдат защитавани.
Най-вече го обичаше заради страстното му желание да бъде силен. Авиенда винаги бе искала да е силна. Да изучи копието. Да воюва и да спечели джи. Да е най-добрата. Сега можеше да го почувства, макар и отдалечен от нея. Толкова еднакви бяха в това отношение.
Стъпалата я боляха от тичането. Беше ги разтрила със сок от растението сегаде, но все още пулсираха. Ботушите ѝ лежаха до нея на камъка, и хубавите вълнени чорапи, които ѝ беше дала Елейн, също.
Беше уморена и жадна — тази нощ щеше да пости в съзерцание, след това щеше да напълни меха си от езерото, а утре щеше да влезе в Руйдийн. Тази нощ седеше, мислеше и се подготвяше.
Животът на айилците се променяше. Беше нужна сила, за да приемеш промяната, когато е неизбежна. Ако една твърдина е разрушена при набег, никога не я възстановяваш точно каквато е била. Използваш възможността да оправиш проблемите — врати, стени, всичко. Да възстановиш всичко точно както е било си е глупост.
Може би традициите — като идването до Руйдийн и дори самото живеене в Триделната земя — след време щяха да бъдат преосмислени. Но засега айилците не можеха да напуснат влажните земи. Предстоеше Последната битка. А и сеанчанците бяха пленили много айилци и бяха превърнали Мъдри в дамане. Това не можеше да се позволи. А Бялата кула все още приемаше, че всички айилски Мъдри, които могат да преливат, са дивачки. Нещо трябваше да се направи и по този проблем.