А тя самата? Колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно осъзнаваше, че не може да се върне към стария си живот. Трябваше да е с Ранд. Ако той оцелееше от Последната битка — а тя възнамеряваше да се бори с всички сили, за да оцелее, — все пак щеше да е влагоземски крал. Освен това и Елейн. Двете с Авиенда щяха да са съпруги посестрими, но Елейн никога нямаше да напусне Андор. Щеше ли да очаква Ранд да остане с нея? Щеше ли да означава това, че Авиенда също трябва да е там?
Толкова притеснително бе всичко — за нея, както и за народа ѝ. Традициите не биваше да се поддържат само защото са традиции. Силата не е сила, ако няма цел и посока.
Огледа замислено Руйдийн, съграденото от камък великолепие. Повечето градове я отвращаваха с покварата и мръсотията си, но Руйдийн бе различен. Куполни покриви, полудовършени монолити и кули, грижливо планирани сектори с жилища. Фонтаните сега бяха пълни с бликаща вода, макар големи участъци от града все още да носеха белезите от деня, в който Ранд се беше сражавал там. Много от тези руини бяха разчистени от живеещите наоколо семейства — айилци, които не бяха тръгнали на война.
Нямаше никакви дюкяни. Никакви свади по улиците, никакви убийци в задните улички. Руйдийн можеше да е лишен от смисъл, но щеше да си остане място на мир.
„Ще продължа — реши тя. — Ще премина през стъклените колони.“ Може би тревогите ѝ бяха основателни и преминаването сега бе съвсем безсмислено, но изпитваше искрено любопитство да види каквото са видели другите. Освен това да знаеш миналото си все пак беше важно, за да разбереш бъдещето.
Мъдрите и вождовете на кланове бяха посещавали това място от столетия. Бяха се връщали със знание. Може би градът все пак щеше да ѝ покаже какво да направи за своя народ. И за сърцето си.
Глава 46
Обработка на кожа
Андрол внимателно измъкна овалното парче кожа от кипналата вода. Беше потъмняла колкото трябва и вече беше жилава и гъвкава.
Седна на пейката си. През прозореца вдясно от него струеше слънчева светлина. Андрол уви кожата около дебел около педя и половина дървен калъп и след това проби дупки по ръбовете.
Започна да пришива кожата към друго парче, което бе приготвил по-рано. Хубавият шев по външния край щеше да я предпази от протриване. Много кожари бяха небрежни с шиенето. Не и Андрол. Шевът беше това, което хората виждаха първо. Изпъкваше като боя на стена.
Кожата засъхваше и губеше малко от жилавостта си, но все още бе достатъчно гъвкава. Андрол правеше бодовете спретнати и равни. Последните няколко стегна здраво и с жилите привърза кожата около дървения калъп. Когато кожата поизсъхна, сряза жилите.
След като приключи с шиенето, добави някои украшения. Името най-отгоре, набито с помощта на малкия чук и длетата с букви на върховете. След това дойдоха символите с Меча и Дракона. Тези щампи ги беше направил сам, по модела на иглите, които носеха Аша’ман.
Най-отдолу с чукчето и длетата с букви изчука думите: „Брани. Пази. Защитавай.“ Докато кожата продължаваше да съхне, извади багрилото и марлята, за да оцвети грижливо буквите и знаците, та да изпъкват.
Имаше спокойствие в тази работа. Толкова много от живота му напоследък бе свързано с разрушение. Знаеше, че ще е така. Беше дошъл в Черната кула преди всичко защото разбираше какво предстои. Все пак беше хубаво да направи нещо с ръцете си.
Остави изделието си да съхне и се захвана да прави ремъци за седла. Измери каишките с отметките на масата, после бръкна за ножицата в торбичката с инструменти, окачена отстрани — беше си я направил сам. Ядоса се, като откри, че не е на мястото си.
„Да го изгори дано деня, в който се изтървах, че имам добра ножица“, помисли си. Въпреки стриктните уж правила на Таим за Черната кула, безредието беше отчайващо. Големите нарушения се наказваха сурово, но дребните неща — като да влезеш в работилницата на човек и да си „заемеш“ ножицата му — се пренебрегваха. Особено ако заелият я е някой от любимците на М’хаил.
Андрол въздъхна. Работният му нож чакаше реда си за точене в дюкяна на Куелар. „Е, Таим все пак непрекъснато ни повтаря да си търсим поводи да преливаме…“ Опразни ума си от чувствата и сграбчи Извора. Бяха минали месеци, откакто му беше трудно да прави това — отпървом можеше да прелива само когато държеше кожа, ремък най-вече. М’хаил му го беше избил това от главата. Не беше много приятна процедура.