Сайдин потече в него — сладък, мощен и красив. Покварата я нямаше. Какво чудо бе това! Затвори очи и вдиша дълбоко.
Какво ли щеше да е да може да привлече толкова от Силата, колкото можеха другите? Понякога жадуваше за това. Знаеше, че е слаб — най-слабият от Посветените в Черната кула. Може би толкова слаб, че не трябваше изобщо да го повишат от редови войник. Логаин бе отишъл при лорд Дракона обаче и бе направил повишението възможно въпреки изричното несъгласие на Таим.
Андрол отвори очи, вдигна ремъка и изтъка мъничък портал, едва половин педя на ширина. Лумна оживял пред него и преряза ремъка на две. Той се усмихна, остави го да се стопи и повтори.
Някои твърдяха, че Логаин е наложил повишението на Андрол само за да подрони властта на Таим. Но Логаин беше казал, че невероятният Талант на Андрол с порталите му е спечелил званието „Посветен“. Логаин беше корав мъж, очукан по ръбовете като стара ножница. Но ножницата все още държеше смъртоносен меч. Логаин беше честен. Добър човек, въпреки белезите и щръбките.
Най-сетне Андрол приключи с ремъците и клъцна жилката, която държеше на място овалното парче. То запази формата си и той го вдигна на слънчевата светлина да огледа шева. Кожата беше твърда, но не и трошлива. Нахлузи я на ръката си под лакътя. Да, отливането на калъпа беше добро.
Кимна доволно. Една от хитрините в живота бе в това да обръщаш внимание на малките подробности. Съсредоточаваш се и правиш дребните неща както трябва. Ако всеки бод на ръчния предпазител е здрав, той няма да се протрие или разкъса. От това може да зависи дали стрелецът ще издържи бараж или ще трябва да остави лъка си.
Един стрелец не прави битката, вярно. Но дребните неща се трупат едно връз друго, докато не станат големи неща. Довърши предпазителя, като приши няколко връзки, за да може човек да си го стегне на ръката.
Взе черното си палто от гърба на стола. Сребърната игла на високата яка блесна на слънчевата светлина от прозореца, докато го закопчаваше. Погледна се в огледалото да се увери, че куртката е изпъната добре. Дребните неща бяха важни. Секундите бяха дребни неща, а като натрупаш достатъчно от тях една връз друга, се превръщат в човешки живот.
Сложи предпазителя на ръката си, бутна вратата на малката си работилничка и излезе в окрайнините на селото на Черната кула. Тук групите двуетажни сгради бяха устроени досущ като във всяко малко градче в Андор. Островърхи покриви, покрити със слама, с прави дървени стени, някои — от камък и тухла също така. Двете редици продължаваха до центъра на селото. Ако погледнеше само тях, човек можеше да си помисли, че крачи из Нови Брем или Грейфендейл.
Разбира се, за тази цел трябваше да пренебрегне мъжете в черни палта. Бяха навсякъде, тичаха по задачи, възложени им от М’хаил, упражняваха се, работеха на основите на зданието на самата Черна кула. Това място все още се строеше. Група войници — без иглата със сребърния меч, нито с червено-златния Дракон — с помощта на Силата изравяха дълъг изкоп покрай пътя. Беше решено, че селото има нужда от канал.
Андрол можеше да види сплитовете — най-вече Земя, — завихрени около войниците. В Черната кула човек правеше колкото може повече неща с помощта на Силата. Винаги се обучаваха, като мъже, които вдигат камъни да укрепят силата си. Светлина, колко изтощаваха Логаин и Таим горките момчета.
Тръгна по наскоро покритата с чакъл улица. Повечето чакъл беше с разтопени ръбове от взривяването. Бяха докарали скали — през портали, върху сплитове Въздух — и ги бяха натрошили на място с взривни вълни. Беше като бойно поле, пръскаха се камъни, хвърчаха парчета. С такава Сила — и тренировка — Аша’ман щяха да могат да сринат стените на всеки град на парчета.
Продължи по пътя си. Черната кула бе място на странни гледки и стопеният чакъл изобщо не беше най-странната от тях. Както и войниците, които раздираха земята след грижливия оглед на самия Андрол. Напоследък най-странната гледка за него бяха децата. Тичаха наоколо и играеха, скачаха в изкопа, пързаляха се по бреговете от пръст и после се катереха нагоре.
Деца. Които си играеха в дупки, направени от взривове сайдин. Светът се променяше. Бабата на самия Андрол — толкова стара, че беше загубила и последния си зъб — го беше плашила с приказки за преливащи мъже да си ляга, когато се опиташе да се измъкне навън, за да брои звездите. Тъмното навън не беше го плашило, нито приказките за тролоци и Чезнещи. Но мъжете, които преливат… те го бяха ужасявали.