А ето, че в зрелите години на живота си се бе озовал тук, уплашен от тъмното, но в пълен мир с мъже, които можеха да преливат. Крачеше по улицата и чакълът скърцаше под ботушите му. Няколко деца се изкатериха от изкопа и се стекоха около него. Той небрежно извади шепа бонбони.
— И никакво бутане, ясно?
Закимаха, казаха му: „Благодаря, майстор Генхалд“ с пълни уста и се пръснаха. Не се върнаха в изкопа, а си измислиха нова игра и затичаха към полята на изток.
Андрол изтупа ръце и се усмихна. Децата бяха толкова приспособими. Пред тях столетия традиция, страх и суеверия можеха да се стопят като масло, оставено много дълго на слънцето. Но беше добре, че решиха да оставят изкопа. Единствената сила можеше да е непредсказуема.
Не. Това не беше вярно. Сайдин беше много предсказуем. Мъжете, които боравеха с него обаче… виж, те бяха друга история.
Войниците спираха работата си, за да му кимнат. Не беше пълен Аша’ман и не заслужаваше почест, но му показваха уважение. Твърде много. Не беше сигурен защо го почитат така. Не беше голям човек, особено тук, в Черната кула.
Все пак им кимаше, докато минаваше покрай тях. Повечето бяха от хората, събрани от Две реки. Яки момчета и мъже, нетърпеливи, макар повечето да бяха твърде млади още. Половината нямаха нужда от бръснене повече от веднъж в неделята. Андрол се приближи и огледа работата им. Хвърли око на изпънатото въже, което бе вързал за малки колчета, и кимна одобрително.
— Ъгълът е добър, момчета. Но дръжте страните по-отвесни, ако може.
— Да, майстор Генхалд — отвърна водачът на екипа. Джайм Торфин му беше името, жилав млад мъж с пепелявокафява коса. Още държеше Силата. Бушуващата река от енергия бе толкова изкусителна. Рядко можеше да я пусне човек, без да изпита чувство на загуба.
М’хаил ги окуражаваше да я държат колкото може по-дълго. Твърдеше, че задържането ѝ ги учи да я владеят по-добре. Но Андрол бе познавал преди изкусителни усещания, подобни на това от сайдин — възбудата на битката, опиянението от редките питиета от Островите на Морския народ, замайващото чувство след победа. Човек можеше да бъде пометен от тези усещания и да изгуби контрол над себе си, да забрави кой е. А сайдин беше по-изкусителен от всичко, което бе изпитвал.
Нищо не беше казал на Таим за резервите си. Не беше негова работа да поучава М’хаил.
— Ето — каза Андрол. — Нека ви покажа какво имам предвид с „отвесни“. Пое си дълбоко дъх и се опразни от чувствата. Приложи старата войнишка хитрина за това — беше я научил от първия си учител в боравенето с меча, стария еднорък Гарфин, чийто тежък селяшки иллиански акцент бе почти неразбираем. Разбира се, самият Андрол имаше смътен тарабонски акцент, както му казваха. Беше се огладил през годините, откакто бе напуснал дома си.
В нищото — в пустошта — Андрол усети бушуващата мощ на сайдин. Сграбчи я, както мъж сграбчва врата на подивял кон, с надеждата да го укроти донякъде, но най-вече за да го задържи.
Сайдин беше чудесен. Да, беше много по-мощен от най-упоителното питие. Правеше света по-красив, по-пищен. Докато държеше тази ужасяваща сила, Андрол имаше чувството, че оживява, че оставя зад себе си сухата черупка на доскорошното си същество. Сайдин заплашваше да го отнесе в буйните си бързеи.
Заработи бързо, като изтъка тънка струя Земя — най-доброто, което можеше да постигне, защото със Земя беше най-слаб — и внимателно заглади страните на канала.
— Ако оставите твърде много да стърчи — обясни им, докато работеше, — потокът на канала ще остане кален, като отмива пръстта от бреговете. Колкото са по-здрави и твърди бреговете, толкова по-добре. Виждате ли?
Войниците закимаха. От веждите им капеше пот, кални пръски бяха полепнали по челата и страните им. Но черните им палта бяха чисти, особено ръкавите. Човек можеше да прецени нечие уважение към униформата по това дали бърше, или не с ръкави челото си в ден като този. Момчетата от Две реки използваха кърпи.
По-старшите Аша’ман, разбира се, рядко се потяха изобщо. За тези момчета щеше да е нужна повече практика, докато го преодолеят при такова голямо съсредоточаване.
— Добри сте — каза Андрол, изправи се и ги огледа един по един. Сложи ръка на рамото на Джайм. — Чудесна работа вършите тук, момчета. Две реки ражда добри мъже.
Момчетата засияха. Добре беше, че ги имаха, особено в сравнение с качеството на хората, които Таим събираше напоследък. Съгледвачите на М’хаил твърдяха, че взимат всеки, когото могат, но защо тогава повечето доведени от тях имаха толкова сприхав и сърдит нрав?
— Майстор Генхалд? — рече един от войниците.