— Да, Трост?
— Да сте… да сте чували нещо за майстор Логаин?
Другите го гледаха обнадеждено.
Андрол поклати глава.
— Не се е върнал от разузнавателната си мисия. Сигурен съм, че скоро ще се върне.
Младите мъже кимнаха, макар да се виждаше, че започват да се тревожат. И с право. Андрол също се безпокоеше вече от няколко недели. Откакто Логаин бе напуснал през нощта. Къде бе отишъл? Защо бе взел със себе си Донало, Мезар и Велин — тримата най-силни Посветени, които му бяха верни?
А сега и тези Айез Седай, вдигнали бивака си отвън, пратени уж с пълномощие от Дракона да обвържат ашамани. Таим им бе отвърнал с онази негова полуусмивка, която така и не достигаше очите му, каза им, че онези от Бялата кула първи трябвало да изберат, понеже били дошли първи. Другите чакаха нетърпеливо.
— М’хаил — заговори един от мъжете от Две реки с помръкнало лице, — той…
— Мислете с главите си — прекъсна го Андрол. — А не с устите. Още не. Чакаме Логаин.
Мъжете въздъхнаха, но кимнаха. Разсеян от разговора, Андрол едва сега забеляза как сенките вече пълзят към него. Сенки на мъже, удължени на слънчевата светлина. Сенки в изкопа. Сенки на камъни и цепнатини в пръстта. Бавно, крадешком, обръщаха се към него. Андрол се стегна, но не можа да прогони паниката. Точно този ужас можеше да изпита въпреки пустотата.
Идваха всеки път, щом задържеше сайдин за много дълго. Освободи го мигновено и сенките с неохота запълзяха назад.
Момчетата от Две реки го наблюдаваха с безпокойство. Можеше ли да са видели дивия блясък в очите му? Никой не говореше за… нередностите, поразили някои мъже от Черната кула. Просто не се правеше. Все едно да шушукаш за мръсни семейни тайни.
Покварата беше изчистена. Тези момчета никога нямаше да изпитат нещата, които бе изпитал той. Рано или късно Андрол и другите, дошли в Кулата преди прочистването, щяха да са рядкост. Светлина, как не можеше да разбере защо изобщо го слушаха. Немощен в Силата и луд за връзване?
А най-лошото бе, че той знаеше — дълбоко в себе си, — че сенките са истински. Не просто някаква лудост, сътворена от болния му ум. Бяха истински и щяха да го унищожат, ако стигнеха до него. Бяха истински. Трябваше да са.
„О, Светлина — помисли си Андрол, стиснал зъби. — И двете възможности са ужасяващи. Или съм луд, или самата тъмнина иска да ме унищожи.“
Точно затова вече не можеше да спи нощем, без да се свива от страх. Понякога можеше да държи Извора с часове, без да види сенките. Понякога — само минути. Вдиша дълбоко.
— Добре — рече, доволен, че гласът му поне прозвуча сдържано. — Можете да продължите работата си. И дръжте бреговете отвесни. Лошо ще стане, ако водата прелее и наводни наоколо.
Подчиниха се, а Андрол си тръгна и отцепи през селото. Близо до центъра се издигаха казармите, пет големи здания от дебели камъни за войниците и десетина по-малки постройки за Посветените. Засега това малко селце беше Черната кула. Това щеше да се промени. Наблизо се строеше истинска кула и основите ѝ вече бяха изкопани.
Можеше да си представи как ще изглежда мястото някой ден. Някога бе работил с майстор архитект — едно от десетината чирачества, които бе изкарал в живот, който понякога изглеждаше, че е продължил твърде дълго. Да, можеше да го види в ума си. Господстваща над всичко черна каменна кула, съградена със Силата. Груба и яка. Основите ѝ щяха да са здрави и четвъртити и щеше да е със зъбери по върховете.
Това село скоро щеше да се разрасне в градче, после в голям град, просторен като Тар Валон. Улиците бяха планирани да пропускат по няколко фургона в редица. Нови участъци се проучваха и разчертаваха. Всичко това говореше за разум и предвидливост. Самите улици нашепваха за предопределението на Черната кула.
Тръгна по една утъпкана през рехавата трева пътека. Над равнините като свисък на камшици отекваха далечни гръмове. Всеки мъж бе имал свои причини да дойде тук. Мъст, любопитство, отчаяние, жажда за власт. Коя бе неговата причина? Всичките четири може би?
Излезе от селото и стигна до учебния полигон — малка клисура между два хълма. Там стояха редица мъже и преливаха Огън и Земя. Хълмовете трябваше да се изравнят, за да се отвори земя за посев. Добра възможност за упражняване.
Повечето бяха Посветени. Сплитовете се извиваха във въздуха по-умело и силно от тези на момчетата от Две реки. Стрелкаха се като съскащи пепелянки или поразяващи стрели. Натрошени камъни и облаци пръст изригваха във въздуха. Взривовете се правеха безразборно, за да се обърка и смути врагът. Андрол можеше да си представи препускаща надолу по склона конница, изведнъж изненадана от изригващата Земя. Един Посветен можеше да помете десетки ездачи само за няколко мига.