— Това разделение е обезпокоително, приятелю — заговори тихо Имарин. — Как можем да се бием за лорд Дракона, като не можем да се помирим помежду си?
Андрол само поклати глава.
Имарин продължи:
— Казват, че от няколко недели нито един мъж от подкрепящите Логаин не е получил иглата на Дракона. Има много, като Налаам ето там, които трябваше отдавна да са получили иглата с меча — но М’хаил им отказва многократно. Дом, чиито членове се дърлят за власт, никога няма да е заплаха за други Домове.
— Мъдри думи — отвърна Андрол. — Но какво да направим? Какво можем да направим? Таим е М’хаил, а Логаин още не се е върнал.
— Сигурно бихме могли да пратим някого да го потърси — каза Имарин. — Или може би ти да успокоиш другите. Боя се, че някои от тях може скоро да избухнат, а ако се стигне до бой, не се съмнявам кой ще види дебелия край на тоягата на Таим.
Андрол се намръщи.
— Вярно. Но защо аз? Ти си много по-добър от мен с думите, Имарин.
Имарин се засмя.
— Да, но Логаин вярва на теб, Андрол. Другите гледат теб.
„А не трябва“ — помисли Андрол.
— Ще видя какво мога да измисля — Налаам се канеше да завърти друг разказ, но преди да е започнал, Андрол махна на Джонет и вдигна ръчния предпазител.
— Видях, че старият ти се е напукал. Пробвай този.
Лицето на Джонет грейна, щом го взе.
— Удивителен си, Андрол! Не мислех, че някой го е забелязал. Глупаво е, знам, но… — усмивката му се разшири и той забърза към близкото дърво, до което бе оставено снаряжението им: мъжете от Две реки обичаха нещата да са им подръка.
Взе лъка си, опъна го и си сложи предпазителя.
— Лепва като насън! — каза възхитено и Андрол усети, че се усмихва. Дребни неща. А можеха да значат толкова много.
Джонет се прицели и стреля. Дългата стрела изсвистя във въздуха, тетивата изплющя в предпазителя. Стрелата се заби в едно дърво на хълма на над двеста разтега разстояние.
Канлер подсвирна.
— Не бях виждал такова нещо като лъковете ви, Джонет. Никога през живота си — двамата бяха андорци, макар че Канлер бе дошъл от градче по-близо до Кемлин.
Джонет погледна критично попадението си, след което отново изпъна лъка — перата опряха в бузата му — и пусна. Стрелата улучи същото дърво. Андрол бе готов да се обзаложи, че двете стрели са на по-малко от педя една от друга.
Канлер отново подсвирна.
— Баща ми се е учил с такъв лък — обади се Налаам. — Научил изкуството от един мъж от Две реки, когото спасил от удавяне в Иллиан. Пази си тетивата за спомен.
Канлер повдигна вежда, но като че ли му повярва. Андрол само се изкиска и поклати глава.
— Нещо против да пробвам, Джонет? Доста добър съм с тайренски лък, а те са почти толкова дълги.
— Разбира се — отвърна дългият като върлина Джонет, развърза предпазителя на ръката си и му го подаде заедно с лъка.
Андрол нахлузи предпазителя и вдигна лъка. Беше от черен тис и по-твърд от лъковете, с които бе свикнал. Джонет му даде и стрела и Андрол я изпъна като него, чак до бузата си.
— Светлина! — измърмори. — Не ти личи, че си толкова як, Джонет. Как успяваш да се прицелиш? Аз едва мога да го удържа това чудо!
Джонет се засмя, щом ръцете на Андрол затрепериха и той пусна тетивата — не можеше повече да задържи лъка опънат. Стрелата се заби в земята далече-далече от целта.
— Доста добре беше, Андрол — каза Джонет, докато си взимаше лъка. — Много мъже не могат дори да опънат такъв лък. Дай ми десет години и ще те науча да стреляш като роден в Две реки!
— Ще си остана с късите засега — рече Андрол. — Човек не може да застреля чудовище от конски гръб с твоя лък.
— Няма и да ми се наложи! — отвърна Джонет.
— А ако те подгонят?
— Ако са по-малко от пет — каза Джонет, — ще ги сваля всичките, преди да ме настигнат. Ако са повече от пет, тогава защо изобщо да стрелям по тях? Трябва да бягам все едно, че ме е подгонил Тъмния.
Другите мъже се разсмяха, макар Андрол да забеляза как го изгледа Имарин. Сигурно се чудеше откъде Андрол знае да стреля от конски гръб. Проницателен беше тоя благородник. Трябваше да внимава какво говори пред него.
— Какво става тук? — попита някой зад тях. — Да се учиш да стреляш с лък ли се опитваш, ратайче? За да можеш да се защитаваш, а?
Андрол стисна зъби и се обърна. Котерен крачеше тромаво към тях. Беше едър мъж, дългата му черна мазна коса висеше около широкото глуповато лице. Бузите му бяха подпухнали, но очите му гледаха съсредоточено, опасно присвити. Усмихна се с усмивката на котка, намерила мишка, с която да си поиграе.