Андрол кротко развърза кожения предпазител и го подаде на Джонет. Котерен бе пълен Аша’ман, личен приятел на М’хаил. Надвишаваше много по ранг всички тук.
— М’хаил ще чуе за това — изръмжа Котерен. — Пренебрегвате си уроците. Никакви лъкове и стрели не ви трябват, щом можете да убивате със Силата!
— Нищо не пренебрегваме — заинати се Налаам.
— Кротко, момче — спря го Андрол. — Дръж си езика.
Котерен се изсмя.
— Слушайте го ратайчето, сган такава. М’хаил и за твоята наглост ще чуе — присви очи към Андрол. — Хващай Извора.
Андрол се подчини с неохота. Сладостта на сайдин потече в него и той се огледа боязливо. Нямаше и помен от сенките.
— Жалка работа — изръмжа Котерен. — Унищожи оня камък ей там.
Беше твърде голям за него. Беше се разправял преди с грубияни, а Котерен бе грубиян от най-опасния тип — със сила и власт. Най-добре беше да внимава. Притеснението бе малко наказание. Това като че ли малко грубияни го разбираха.
Андрол изтъка искания сплит от Огън и Земя и удари големия камък. Тънкият сплит побра почти цялата Сила, която можеше да извлече, но откърти от канарата само няколко люспи.
Котерен се изсмя, както и групата Посветени, които ядяха под дървото наблизо.
— Кръв и пепел, ама си некадърник! — каза Котерен. — Забрави какво казах преди малко, ратайче! Наистина ще ти трябва тоя лък!
Андрол освободи Силата. Котерен бе получил повода си за смях. Щеше да е удовлетворен. За съжаление Андрол усети как мъжете зад него сграбчиха Извора. Джонет, Канлер и Налаам пристъпиха от двете му страни, изпълнени с Единствената сила и настръхнали от гняв.
Мъжете, които се хранеха, се надигнаха, всички също хванали Извора. Бяха два пъти повече от приятелите на Андрол. Котерен се подсмихна.
— Успокойте се, момчета — каза Андрол и вдигна ръка, — Аша’ман Котерен просто направи каквото му е заповядал М’хаил. Опитва се да ме вбеси, за да се напрегна докрай.
Двете групи се поколебаха. Напрежението в сплетените им погледи съперничеше на Силата в тях. След това Джонет пусна Извора. Това принуди Налаам да направи същото, а накрая и вбесения Канлер. Котерен се изсмя.
— Не ми харесва това — измърмори Канлер, след като се отдалечиха. — Ама никак не ми харесва. Защо ни спря, Андрол?
— Защото щяха да ни пометат по-бързо, отколкото можеш да изругаеш, Канлер — сряза го Андрол. — Светлина, Човече! Аз не мога да прелея почти нищо, а Имарин е тук няма и от месец. Джонет се учи бързо, но всички знаем, че никога досега не се е бил със Силата, а половината хора на Котерен са влизали в битка под ръководството на лорд Дракона! Наистина ли мислиш, че двамата с Налаам можехте да се справите с десет души буквално сами?
Канлер продължи да мърмори, но поне престана да спори.
— Макашак на фамалаштен моркасе — заломоти Налаам, — делф такаксаки мере! — Изсмя се. Очите му гледаха диво. Не беше език познат на Андрол — не беше на Древната реч, в това бе сигурен. Сигурно дори не беше никакъв език.
Другите си замълчаха. Налаам от време на време си ломотеше такива безсмислици. Попитаха ли го, твърдеше, че бил говорил със съвсем обикновени думи. Избликът като че ли притесни обаче Имарин и Джонет. Та те дори не бяха виждали приятели да полудеят и да убиват наред. Светлината дано да дадеше никога да не го видят. Каквото и да мислеше Андрол за лорд Дракона заради това, че ги бе оставил сами, пречистването му печелеше прошка. Преливането вече бе безопасно.
Или поне по-безопасно. Преливането никога нямаше да е безопасно, особено сега, докато Таим ги напрягаше така.
— Все повече и повече хора приказват за ония проклети „частни уроци“ на Таим — замърмори Налаам, докато вървяха към сянката на дърветата. — Успехът на Ненсен направи мъжете нетърпеливи. Изгубихме десет души в полза на Таим за последните няколко недели. Скоро никой няма да остане до нас тук. Боя се да говоря с половината мъже, на които се доверявах доскоро.
— Норли е надежден — каза Канлер. — Евин Хардлин също.
— Малък списък е това — отвърна Налаам. — Много малък.
— Мъжете от Две реки са с нас — рече Джонет. — До един.
— Все пак сме малко — каза Налаам. — И нито един пълен Аша’ман между нас.
Всички гледаха към Андрол. Той хвърли поглед през рамо към лакеите на Таим, които пак се смееха на нещо. Може би на тях.
— Какво, Андрол? — попита Налаам. — Няма ли да ни сгълчиш, че говорим така?
— Как? — попита Андрол.