— Не става — каза Мат.
Перин изсумтя.
— Тогава какво мислиш, че пише?
— Не знам — отвърна Мат. — Проклета побъркана Айез Седай. В смисъл, те всичките са побъркани. Но Верин съвсем е превъртяла. Не вярвам да си чувал за нея?
— Не съм.
— Дано да е добре. Стори ми се малко притеснена, че нещо може да ѝ се случи — Мат си взе бележката и я потупа по масата.
— Ще я отвориш ли?
Мат поклати глава.
— Ще я отворя, когато се върна. Аз ще…
На вратата се почука. След това изскърца леко и се показа ханджията, млад мъж, казваше се Денезел. Беше висок, с мършаво лице и бръсната глава. Беше си направо Заклет в Дракона, поне според това, което Перин беше видял. Дотам, че бе поръчал портрет на Ранд и го бе окачил в гостилницата. Приликата не беше лоша.
— Извинявам се, господин Кримсън — каза Денезел, — но човекът на господин Златен настоя да говори с него.
— Няма нищо — каза Перин.
Грубоватото лице на Грейди надникна в стаята и Денезел се отдръпна.
— Здрасти, Грейди — Мат му махна с ръка. — Гръмна ли някой по-интересен напоследък?
Смуглият Аша’ман се намръщи и погледна към Перин.
— Милорд. Лейди Файле ме помоли да ви напомня, когато дойде полунощ.
Мат подсвирна.
— Видя ли? Затова си оставих жената в друго кралство.
Грейди се намръщи още повече.
— Благодаря ти, Грейди — каза Перин с въздишка. — Не бях забелязал кое време е станало. Ще си ходим скоро.
Ашаманът кимна и се оттегли.
— Да го изгори дано — рече Мат. — Не може ли поне да се усмихне тоя човек? Проклетото небе е достатъчно потискащо и без хора като него да се опитват да го имитират.
— Е, синко — отрони Том, докато си наливаше ейл, — някои просто не намират света за особено смешен напоследък.
— Глупости. Светът е пълен със смях. Целият проклет свят ми се смее напоследък. Казвам ти, Перин. С ония рисунки с нас къде ли не трябва да се покрием хубаво.
— Не виждам как ще стане — каза Перин. — Армия имам да водя, хора, за които да се грижа.
— Май не взимаш предупрежденията на Верин достатъчно на сериозно, момко — рече Том и поклати глава. — Чувал ли си някога за народа Банат?
— Не — отвърна Перин и погледна към Мат.
— Били са диваци, които някога вилнеели из днешната равнина Алмот. Знам една-две хубави песни за тях. Виждаш ли, различните племена винаги боядисвали кожата на вожда си червена, за да изпъква.
Мат отхапа от сиренето.
— Проклети глупаци. Боядисвали вожда си червен? Та нали това ще го направи мишена за всеки войник на полето!
— Точно това е идеята — каза Том. — Било е предизвикателно, разбираш ли. Как иначе ще могат враговете му да го намерят и да изпитат уменията си срещу него?
— Аз бих боядисал няколко войника в червено за примамка, после ще накарам стрелците си да нанижат вожда им, докато всички се опитват да спипат тия, дето си мислят, че водят армията ми — изсумтя Мат.
— Всъщност — рече Том и отпи от ейла си — точно това е направил Вилям Кървавото писмо по време на първата си и последна битка с тях. „Песента за стоте дни“ разказва за това. Гениална маневра. Изненадан съм, че си чувал тази песен — много е рядка, а битката е станала толкова отдавна, че повечето исторически книги изобщо не споменават за нея.
Незнайно защо Мат замириса изнервено от коментара.
— Казваш, че се превръщаме в мишени — каза Перин.
— Казвам — отвърна Том, — че за вас, момчета, става все по-трудно да се криете. Където и да идете, знамена прогласяват пристигането ви. Хората говорят за вас. Донякъде съм убеден, че оцеляхте толкова дълго само защото Отстъпниците не знаеха къде да ви намерят.
Перин кимна и си помисли за капана, в който армията му за малко не бе попаднала. Убийци в нощта щяха да се появят.
— Тогава какво да правим?
— Мат напоследък спи в различна палатка всяка нощ — рече Том. — А понякога в града. И ти трябва да опиташ нещо такова. Грейди може да прави портали, нали? Защо не го накараш да ти прави по един в палатката ти всяка нощ? Измъкваш се и спиш някъде другаде, после Пътуваш обратно на заранта. Всички ще си мислят, че си в палатката. Ако убийците ударят обаче, ти няма да си там.
Перин кимна замислено, после каза:
— Бих могъл да оставя пет-шест айилци вътре, в готовност.
— Перин — каза Мат с усмивка, — това си е направо непочтено. Променил си се към добро, приятелю.
— От теб ще се опитам да го приема като комплимент — помълча и добави: — Трудно ще е.
Том се изкиска.
— Прав е обаче. Променил си се. Какво стана с онова кротко, несигурно момче, на което помогнах да избяга от Две реки?