— Мина през огъня на ковача — отвърна тихо Перин.
Том кимна, сякаш го разбра.
— А ти, Мат? — попита Перин. — Мога ли да ти помогна с нещо? Може би да ти дам да Пътуваш между палатките?
— Не. Аз ще се оправя.
— Как ще се защитиш?
— С ум.
— Каниш се да си намериш малко значи? Крайно време е.
— Какво се заяждате всички с ума ми напоследък? Ще се оправя, повярвай ми. Напомни ми да ти разкажа за нощта, когато за първи път разбрах, че мога да спечеля всяка игра на зарове, която си поискам. Хубава история е. Включва падане от мостове. От един мост поне.
— Ами… би могъл да ни разкажеш сега.
— Не е моментът. Както и да е, няма значение. Виж, аз скоро напускам.
Том замириса възбудено.
— Перин, ще ни заемеш един портал, нали? — попита Мат. — Мразя да оставям Бандата. Ще са неутешими без мен. Добре поне, че имат ония дракони, да гърмят разни неща.
— Но къде отиваш?
— Май трябва да го обясня. Точно за това исках да се срещнем, хубавото бъбрене настрана — Мат се наведе към него. — Перин, Моарейн е жива.
— Какво?
— Истина е. Или, добре, така мислим. Тя прати писмо на Том, твърди, че била предвидила битката с Ланфеар и знаела, че ще… Както и да е, значи, има една кула на запад оттук, на река Аринел. Цялата е направена от метал. Тя…
— Кулата Генджей — промълви Перин. — Да, знам за нея.
Мат примига.
— Знаеш? Да ме изгори дано. Откога си станал учен?
— Просто чух някои неща. Мат, онова място е зло.
— Добре, но Моарейн е вътре — каза Мат. — Пленена. Смятам да я измъкна. Трябва да надвия змиите и лисиците. Проклети мошеници.
— Змии и лисици ли?
Том кимна.
— Детската игра е наречена на съществата, които живеят в кулата. Така мислим.
— Аз ги видях — каза Мат. — И… ами, наистина не е време за това сега.
— Щом ще ходиш да я спасяваш, може би и аз да дойда. Или да пратя поне някой от ашаманите.
— Портала ще го приема с радост — рече Мат. — Но ти не можеш да дойдеш, Перин. Моарейн го обяснява в писмото си. Само трима можем да идем, а вече знам кои трябва да са — помълча. — Олвер ще ме убие, ако не го взема, знаеш ли.
— Мат — Перин поклати глава. — Говориш безсмислици.
Мат въздъхна.
— Да ти разкажа цялата история тогава — погледна делвата на масата. — Ще ни трябва още ейл и по-добре кажи на Грейди, че ще се позабавиш още…
Глава 48
До Авендесора
Авиенда направи последна крачка и излезе от гората от стъклени колони. Пое си дълбоко дъх и погледна през рамо пътеката, по която бе минала.
Централният площад на Руйдийн беше вдъхваща благоговение гледка. Целият бе покрит с гладки бели каменни плочи, освен абсолютния център, където се издигаше огромно дърво, чиито клони се простираха широко като ръце, посегнали да прегърнат слънцето. Гигантското дърво притежаваше необяснимо съвършенство. Имаше естествена симетрия — никакви липсващи клони, никакви зейнали дупки в гъсто обраслата му с листа корона. Беше особено впечатляващо, след като последния път, когато го бе видяла, беше почерняло и изгорено.
В свят, където други растения умираха необяснимо, това се бе изцерило и разцъфваше по-бързо, отколкото изобщо можеше да е възможно. Листата му шумоляха кротко на вятъра, а чворестите му корени стърчаха над земята като набръчканите пръсти на мъдър старей. Дървото я накара да ѝ се прииска да седне и да се наслади на простия мир на мига.
Сякаш това дърво бе идеалът, според който бяха сътворени всички други дървета на света. В легендата се наричаше Авендесора. Дървото на живота.
Около него бяха стъклените колони. Десетки, може би стотици, подредени в концентрични кръгове. Източени и тънки, изпъваха се високо в небето. Колкото чисто — дори свръхчисто — естествено бе Авендесора, толкова неестествени бяха тези колони. Бяха толкова тънки и високи, че според логиката първият порив на вятъра трябваше да ги е съборил. Не че в тях имаше нещо ненормално — просто изкуствени.
Когато бе влязла, тук имаше гай-шайн, които грижливо събираха нападали листа и клонки. Оттеглиха се веднага щом я видяха. Дали беше първата, дошла да премине през стъклените колони след преображението на Руйдийн? Кланът ѝ не бе изпращал никого, а беше сигурна, че щеше да е чула, ако други бяха пращали.
Така оставаха само Шайдо, но те бяха отхвърлили твърденията на Ранд за миналото на айилците. Авиенда си спомни, че Шайдо не биха могли да понесат показваното тук. Щяха да влязат в центъра на кръговете и никога да не се върнат.