С нея не стана така. Беше оцеляла. Всъщност беше очаквала всичко, което видя. Почти се беше разочаровала.
Въздъхна, приближи се до ствола на Авендесора и погледна нагоре през плетеницата клони.
Някога този площад бе осеян с други тер-ангреали. Тук Ранд за първи път бе открил ключовете за достъп, с чиято помощ бе прочистил сайдин. Богатството от тер-ангреали вече не съществуваше. Моарейн беше взела много от тях за Бялата кула, а живеещите тук айилци сигурно бяха прибрали останалите. Така оставаше само дървото, колоните и трите пръстена, през които минаваха жените при първото си пътуване дотук, пътуване, което ги превръщаше в чирачки на Мъдрите.
Помнеше отчасти минаването си през пръстените, което ѝ бе показало живота ѝ — много възможни животи. Всъщност в паметта ѝ бяха останали само трошици и късове. Знанието, че ще се влюби в Ранд, че ще има съпруги посестрими. Това знание съдържаше и убеждението, че ще се върне отново тук, в Руйдийн. Беше го знаела, макар че повечето от тези спомени се съживиха в ума ѝ едва сега, когато стъпи на този площад.
Седна с кръстосани крака между два големи корена. Милувката на вятъра бе кротка и утешителна, въздухът — сух и познат, прашният мирис на Триделната земя ѝ напомняше за детството ѝ.
Странстването ѝ през колоните определено беше увличащо. Беше очаквала да види произхода на айилците, може би да съзре деня, в който те — като народ — бяха решили да вдигнат копията и да се борят. Очаквала бе да види благородно решение, при което честта надделява над дребнавото ежедневие, наложено от Пътя на листото.
Беше се изненадала, когато видя колко банално — почти случайно — е станало самото събитие. Никакво величаво решение. Само някакъв мъж, който не бе позволил семейството му да бъде убито. Имаше чест в това да защитиш други, но той не бе стигнал до решението си с чест.
Отпусна гръб на дънера на дървото. Айилците все пак бяха заслужили наказанието си в Триделната земя и наистина имаха тох — като народ — към Айез Седай. Беше видяла всичко, което бе очаквала. Но много от нещата, които се бе надявала да научи, отсъстваха. Айилците щяха да продължат да посещават това място столетия занапред, както го бяха правили от столетия. И всеки от тях щеше да научава неща, вече знайни за всички.
Това я безпокоеше дълбоко.
Вдигна очи и се загледа в тръпнещите под лекия ветрец клони. Няколко листа капнаха и се понесоха надолу към нея. Едно мина по лицето ѝ, погали страната ѝ, преди да кацне на шала ѝ.
Преминаването през стъклените колони вече не беше предизвикателство. По-рано този тер-ангреал предлагаше изпитание. Може ли един бъдещ водач да понесе и приеме най-мрачната тайна на айилците? Като Дева, Авиенда бе подложена на изпитание за телесна издръжливост и сила. За да стане Мъдра, трябваше да бъде изпитана силата да владее чувствата си. Руйдийн трябваше да бъде крайъгълният камък на този процес, последното изпитание за духовна издръжливост. Но това изпитание вече не съществуваше.
Все повече и повече започваше да се убеждава, че традицията заради самата традиция е глупост. Добрите традиции — силните айилски традиции — учеха на джи-е-тох, начините на оцеляване.
Въздъхна и стана. Гората от колони ѝ напомни за странните пръчки замръзнала вода, които бе виждала зиме във влажните земи. Ледунки, така ги наричаше Елейн. Тези тук израстваха от земята и сочеха към небето — творения на красота и Сила. Тъжно беше да види човек, че вече са лишени от смисъл.
Нещо ѝ хрумна. Преди да напусне Кемлин, двете с Елейн бяха направили забележително откритие. Авиенда бе проявила Талант в Единствената сила: способността да разпознава предназначението на един тер-ангреал. Дали можеше да определи какво точно правят стъклените колони? Не можеше да са създадени специално за айилците, нали? Повечето подобни неща с огромна Сила съществуваха от най-древни времена. Стъклените стълбове трябваше да са създадени в Приказния век, а след това да са приспособени, за да показват истинското минало на айилците.
Все още толкова много неща не знаеха за тер-ангреалите. Дали древните Айез Седай наистина ги бяха разбирали така, както Авиенда разбираше как точно действа един лък или копие? Или самите те са били озадачавани от нещата, които са сътворявали? Единствената сила бе толкова удивителна, толкова загадъчна, че дори боравенето с отработени сплитове често караше Авиенда да се чувства като малко дете.
Пристъпи към най-близката колона, като внимаваше да не прекрачи вътре в пръстена. Ако докоснеше един от стълбовете, може би Талантът ѝ щеше да позволи да разчете нещо за тях. Опасно бе да се експериментира с тер-ангреал, но вече бе преодоляла предизвикателството им и бе останала непокътната.