Посегна колебливо и докосна гладката стъклена повърхност. Колоната беше дебела около една стъпка. Авиенда затвори очи и се опита да разчете предназначението ѝ.
Мигновено усети могъщото ѝ излъчване. Беше много по-силно от всички тер-ангреали, с които бе боравила с Елейн. Всъщност стълбовете изглеждаха някак… живи. Можеше почти да долови жизнена сила от тях.
Това я смрази. Тя ли докосваше стълба, или той нея?
Опитваше се да разгадае тер-ангреала, както бе правила преди, но този бе необятен. Непонятен, като самата Единствена сила. Вдиша рязко, замаяна от тежестта на онова, което бе изпитала. Все едно изведнъж бе пропаднала в тъмна, бездънна яма.
Отвори очи и отдръпна разтрепераната си длан. Това бе непосилно за нея. Чувстваше се като насекомо, опитващо се да проумее големината на планина. Вдиша дълбоко и поклати глава. Нищо повече не можеше да се направи тук.
Обърна гръб на колоните и направи една крачка.
Беше Малидра, на осемнайсет, но толкова слабичка, че изглеждаше много по-малка. Пълзеше в тъмното. Предпазливо. Тихо. Толкова близо до Светлотворците беше опасно. Гладът я тласкаше напред. Както винаги.
Нощта бе студена, земята наоколо — гола и пуста. Малидра беше слушала разкази за място отвъд далечните планини, където земята била зелена и навсякъде растяла храна. Не вярваше на тези лъжи. Планините бяха само линии в небето, разядени зъби. Кой можеше да изкатери нещо толкова високо?
Навярно Светлоносците можеха. Идваха от онази посока обикновено. Лагерът им беше пред нея и сияеше в тъмното. Това сияние бе твърде силно, за да е от огън. Идваше от топките, които носеха със себе си. Промъкна се още по-близо.
С нея имаше няколко мъже и жени от Народа. Мръсни лица, провиснали коси, проскубани бради. Опърпано облекло. Дрипави гащи, дрехи, които можеше да са били ризи някога. Всичко, което да ги опази от слънцето денем, защото слънцето можеше да убива. И убиваше. Малидра бе последната от четири сестри, две мъртви от слънцето и глада, една — от ухапване на змия.
Но Малидра оцеля. С много страх, но оцеля. Най-добрият начин да оцелееш бе да пълзиш след Светлоносците. Беше опасно, но умът ѝ вече почти не обръщаше внимание на опасността. Така става, когато буквално всичко може да те убие.
Заобиколи един храст и загледа стражите на Светлоносците. Двама часови с дълги, приличащи на пръчки оръжия. Малидра бе намерила веднъж едно върху мъртвец, но не можа да го накара да направи нищо. Светлоносците имаха магия, същата магия, която създаваше храната и светлините им. Магия, която им пазеше топло в жестокия студ нощем.
Двамата носеха странно облекло. Панталони, които им прилягаха твърде добре, палта, покрити с джобове и лъскави късчета метал. И двамата имаха шапки, макар че единият я носеше отзад, задържана около врата му от тънък кожен ремък. Мъжете си бъбреха. Нямаха бради като Народа. Косата им беше по-тъмна.
Една от Народа се приближи твърде много и Малидра ѝ изсъска. Жената я изгледа ядосано, но се отдръпна. Малидра остана на ръба на светлината. Светлоносците нямаше да я видят. Странните им блестящи кълба разваляха нощното им зрение.
Заобиколи огромния им фургон. Нямаше никакви коне. Самият фургон бе достатъчно голям, за да побере повече от десет души. Движеше се магично през деня, търкаляше се на колела, широки почти колкото ръста ѝ. Беше чувала — на приглушения накъсан говор на Народа, — че на изток Светлоносците правели огромен път. Щял да мине право през Пустошта. Правели го, като поставяли странни метални парчета. Бяха твърде големи, за да може да се изтръгнат, макар че Доршем ѝ бе показал един голям пирон, който бе намерил. С него остъргваше месо от кокали.
От много отдавна не се беше хранила до насита — откакто успяха да убият онзи спящ търговец преди две години. Още помнеше онова пиршество, как ровеха в провизиите му и как яде, докато стомахът я заболя. Какво странно усещане. Чудесно и болезнено.
Повечето Светлоносци бяха твърде предпазливи, за да може да ги убие, докато спят. Не смееше да се изправи срещу тях, докато са будни. Можеха да накарат такава като нея да изчезне само с поглед.
Боязливо, с още двама от Народа по петите ѝ, тя заобиколи фургона и запълзя към него отзад. Разбира се, тук Светлоносците бяха изхвърлили огризки от предишното си ядене. Промъкна се напред и започна да рови в сметта. Имаше късчета месо и изрязани парчета тлъстина. Вдигна ги нетърпеливо, притисна ги до гърдите си, за да не може другите да ги видят, и ги натъпка в устата си. Усети мръсни зърна пясък по зъбите си, но месото все пак беше храна. Бързо изрови от сметта още няколко парченца.