Обля я ярка светлина. Тя замръзна, вдигнала ръка към устата си. Другите двама от Народа изпищяха и побягнаха назад в тъмното. Опита се да направи като тях, но се спъна. Чу съскане — едно от оръжията на Светлоносците — и нещо изпука в гърба ѝ. Все едно я бяха ударили с камъче.
Рухна и болката я прониза изведнъж, остра и рязка. Светлината отслабна. Тя примигна и очите ѝ се приспособиха. Усети как животът ѝ капе по дланите ѝ.
— Казах ти — чу се глас. Две сенки се раздвижиха пред светлината. Трябваше да бяга! Опита да се надигне, но успя само да изрита безсилно.
— Кръв и пепел, Флерн — каза друг глас и до нея коленичи тъмен силует. — Горкото същество. Почти дете. Нищо лошо не правеше.
Флерн изсумтя.
— Нищо лошо ли? Виждал съм как тия същества се опитват да прережат гърлото на спящ човек. Само заради боклука му. Проклета напаст.
Другата сянка я погледна и тя зърна мрачно лице. Блещукащи очи. Като звезди. Мъжът въздъхна и стана.
— Следващия път заравяме боклука.
Закрачи назад към светлината.
Вторият мъж, Флерн, стоеше и я гледаше. Нейната кръв ли беше това? По дланите ѝ, топла като вода, останала твърде дълго под слънцето?
Смъртта не я изненада. В известен смисъл я бе очаквала през всичките си осемнайсет години.
— Проклети айилци — измърмори Флерн, докато погледът ѝ угасваше.
Кракът на Авиенда тупна върху каменната плоча на площада в Руйдийн и тя примига стъписана. Слънцето клонеше към залез. Бяха минали часове.
Какво се бе случило? Видението бе толкова реално, като онези за ранните дни на народа ѝ. Но не можеше да го проумее. Още по-назад в историята ли се беше върнала? Приличаше на Приказния век. Странните машини, облеклото и оръжията. Но все пак беше Пустошта.
Можеше съвсем ясно да си спомни, че е Малидра. Можеше да си спомни години на глад, на ровене в смет, на омраза — и страх — от Светлоносците. Помнеше смъртта си. Ужаса, безсилието, топлата кръв по дланите си…
Вдигна ръка към главата си, отвратена и уплашена. Не от смъртта, макар да не ѝ хареса. Не се боеше от нея. Не, ужасното в това видение бе пълната липса на чест, която бе видяла. Да убиват хора в нощта заради храната им? Да ровят в сметта за полусдъвкано месо? Да носят дрипи? В това видение беше по-скоро животно, отколкото човек!
По-добре да умре. Айилците със сигурност не можеше да са дошли от такива древни корени. Айилците в Приказния век са били мирни слуги, почтени и уважавани. Как можеше да са започнали като мършояди?
Може би това бе само някоя мъничка група айилци. Или навярно мъжът бе сбъркал. Нямаше как да се разбере от това единствено видение. Защо ѝ беше показано?
Отстъпи колебливо от стъклените колони. Не последва нищо. Никакви видения повече. Обезпокоена, започна да се отдалечава от площада.
После спря.
Извърна се боязливо. Колоните се издигаха в сумрачната светлина, тихи и самотни, бръмчаха сякаш с незрима енергия.
Имаше ли още?
Това единствено видение изглеждаше толкова откъснато от другите, които я бяха споходили. Ако преминеше отново сред колоните, щеше ли да се повтори показаното ѝ преди? Или… възможно ли бе да е променила нещо с Таланта си?
През столетията от основаването на Руйдийн колоните бяха показвали на айилците онова, което трябваше да знаят за себе си. Айез Седай го бяха устроили така, нали? Или просто бяха поставили тер-ангреала тук и го бяха оставили да прави каквото сам намери за добре, знаейки, че ще дари някого с мъдрост?
Вслуша се в шумоленето на листата. Колоните бяха предизвикателство, също като вражески воин с копие в ръка. Ако отново минеше през тях, можеше изобщо да не излезе. Никой не посещаваше този тер-ангреал повторно. Беше забранено. Едно минаване през пръстените, едно — през колоните.
После пристъпи.
Беше Норлеш. Държеше най-малкото си дете притиснато до гърдите си. Сух вятър дърпаше шала ѝ. Бебенцето ѝ, Гарлван, започна да скимти, но тя го усмири, докато мъжът ѝ говореше с иноземците.
Недалече от тях бе селото на иноземците, схлупени колиби в подножието на планините. Носеха боядисани дрехи, странно скроени панталони и ризи с копчета. Бяха дошли за рудата. Как можеше камъните да са толкова важни за тях, че да поискат да живеят отсам планините, далече от своята приказна земя с вода и храна? Далече от своите здания, където светлината грееше без свещи и талигите им се движеха без коне?