Шалът ѝ се смъкна и тя го дръпна нагоре. Имаше нужда от нов. Този беше опърпан, а нямаше повече конец за кърпене. Гарлван скимтеше в ръцете ѝ, а единственото ѝ друго живо още дете — Мейси — се беше вкопчило в полите ѝ. Мейси не беше проговаряла от месеци вече, откакто батко ѝ бе умрял от изгаряне на слънцето.
— Моля ви — каза мъжът ѝ, Металан, на иноземците. Бяха трима, двама мъже и жена, всичките с панталони. Отрудени хора, не като другите чужденци с техните изнежени лица и фини коприни. Просветлени, така се наричаха другите понякога. Тези бяха по-обикновени.
— Моля ви — повтори Металан. — Семейството ми…
Беше добър мъж. Или поне беше някога, докато все още бе силен и здрав. Сега приличаше на изсъхнала коруба на онзи мъж отпреди, страните му бяха хлътнали. Бликащите му някога от живот сини очи гледаха унило. Измъчено. Този поглед бе дошъл откакто видя как три от децата му издъхнаха едно след друго само за осемнайсет месеца. Макар Металан да беше с една глава по-висок от който и да е иноземец, изглеждаше все едно, че пълзи пред тях.
Водачът на иноземците — мъж с буйна брада и широки честни очи, поклати глава и върна на Металан пълната с камъни торба.
— Императрицата на гарваните, дано вечно да диша, го забранява. Никаква търговия с айилци. Може да ни отнемат позволението дори затова, че говорим с теб.
— Нямаме никаква храна — каза Металан. — Децата ми гладуват. Тези камъни съдържат руда. Знам, че е от тази, която търсите. Събирал съм я седмици наред. Дайте ни малко храна. Каквото и да е. Моля ви.
— Съжалявам, приятел — отвърна водачът на иноземците. — Не си струва човек да си докарва беля с Гарваните. Вървете си по пътя. Не искаме неприятности.
Няколко иноземци идваха отзад към тях, един носеше брадва, други двама — от съскащите цеви.
Мъжът ѝ клюмна. Толкова дни скитане, седмици търсене на камъните. За нищо. Обърна се и тръгна към нея. В далечината слънцето гаснеше. Двете с Мейси продължиха с него и се отдалечиха от рударския бивак на иноземците.
Мейси замрънка, но никой от двамата нямаше нито воля, нито сила да я носи. На около час път от иноземския лагер мъжът ѝ намери една кухина в скалите. Настаниха се вътре, без да накладат огън. Нямаше нищо за горене.
Искаше ѝ се да заплаче. Но… беше трудно да изпита каквото и да било.
— Гладна съм — прошепна Норлеш.
— Ще хвана нещо на заранта — каза мъжът ѝ, загледан нагоре към звездите.
— Нищо не сме хващали от дни.
Той не отвърна.
— Какво ще правим? — прошепна тя. — Народът ни е бездомен от дните на баба ми Тава. Съберем ли се, те ни нападат. Тръгнем ли из Пустошта, умираме. Не искат да търгуват с нас. Не ни пускат да прехвърлим планините. Какво ще правим?
В отговор той легна и ѝ обърна гръб.
Тогава дойдоха сълзите — кротки и немощни. Затъркаляха се по страните ѝ, докато развързваше ризата си, за да накърми Гарлван, макар да нямаше повече мляко за него.
Бебето не помръдна. Не впи устни в гръдта ѝ. Тя вдигна малкото телце и разбра, че вече не диша. Някъде по пътя към кухината детето беше умряло, без да го разбере.
Най-страшното бе като разбра колко трудно може да намери в себе си скръб за смъртта му.
Кракът на Авиенда тупна на каменните плочи. Гората от стъклени колони около нея блещукаше с призматични цветове. Все едно, че стоеше сред фойерверки на Илюминатор. Слънцето бе високо в небето, облачната покривка удивително бе изчезнала.
Искаше ѝ се да напусне площада завинаги. Беше се подготвила за знанието, че айилците някога са следвали Пътя на листото. Онова знание не беше много притеснително. Скоро щяха да изпълнят своя тох.
Но това? Тези разпръснати и сломени несретници? Хора, които не отстояваха своето, които просеха, които не знаеха как да оцелеят? Да знае, че това са нейните предци, беше срам, който едва можеше да понесе. Добре, че Ранд ал-Тор не бе разкрил това минало на айилците.
Можеше ли да избяга? Да побегне от площада и да не види повече? Ако станеше по-лошо, срамът щеше да я смаже. За жалост знаеше, че има само един изход, след като вече бе започнала.
Стисна зъби и пристъпи напред.
Беше Тава, четиринайсетгодишна, и пищеше в нощта, докато бягаше от горящата си къща. Цялата долина — всъщност каньон със стръмни брегове — беше в пламъци. Всяка постройка в новата твърдина гореше. Кошмарни същества със змийски вратове и широки криле плющяха във въздуха, понесли ездачи с лъкове, копия и странни оръжия, които съскаха при всеки изстрел.