Плачеше и търсеше семейството си, но в твърдината цареше хаос и объркване. Тук-там се съпротивляваха воини, но всеки, който вдигнеше копие, падаше след няколко мига, поразен от стрела или от някой от невидимите изстрели на странните оръжия.
Пред нея падна айилец, трупът му се затъркаля по земята. Тадвишм бе името му, от Каменно куче. Беше едно от малкото общества, които все още поддържаха цялост. Повечето воини вече не се свързваха с общество. Правеха свои братя и сестри тези, с които лагеруваха. Твърде често тези лагери бездруго бяха разпръснати надалече.
Тази твърдина трябваше да е различна. Тайна, дълбоко сред Пустошта. Как ги бяха намерили враговете?
Дете, едва двегодишно, проплака наблизо. Тава се втурна към него и го издърпа по-далече от пламъците. Домовете им горяха. С големи мъки бяха събрали дървото от планините в източния край на Пустошта.
Притисна детето до себе си и затича към по-дълбоките кухини на каньона. Къде беше баща ѝ? Чу внезапно свистене и едно от кошмарните същества кацна пред нея. Полата ѝ изплющя от изригналия вятър. На гърба на съществото седеше страховит воин, с шлем, наподобяващ главата на насекомо, с остри назъбени челюсти. Наведе съскащата си пръчка към нея. Тя изпищя от ужас, присви се гушнала бебето до себе си, и затвори очи.
Съскащият звук така и не дойде. Змийското същество изведнъж изврещя, Тава вдигна глава и видя как някакъв мъж се бори с иноземеца. На светлината от пожара видя лицето на баща си, гладко обръснато, както повеляваше старата традиция. Звярът залитна настрани и хвърли двамата биещи се на земята.
След няколко мига баща ѝ се надигна, стиснал меча на нашественика в ръцете си — острието бе потъмняло от кръв. Нападателят не помръдна, а зад него звярът скочи с вой във въздуха. Тава погледна нагоре и видя, че е последвал другите от ятото. Нашествениците се оттегляха, оставили след себе си отчаяни хора и горящи домове.
Гледката бе ужасяваща. Толкова много тела, десетки, лежаха плувнали в кръв по земята. Убитият от баща ѝ нашественик май беше единственият паднал враг.
— Събирайте пясък! — ревна баща ѝ, Роуан. — Изгасете пламъците!
Висок дори за айилец, с изумително червена коса, той носеше старото облекло в кафяво и жълто, със стегнати високо до коленете ботуши. Облеклото издаваше, че човек е айилец, затова много от тях го бяха изоставили. Да те знаят, че си айилец, означаваше смърт.
Баща ѝ бе наследил облеклото си от своя дядо, наред с една повеля. „Следвай старите пътища. Помни джи-е-тох. Бори се и пази честта.“ Макар да бе дошъл в твърдината само преди няколко дни, другите го послушаха, когато им изрева да гасят пожара.
След няколко часа уморените и плувнали в пот и кръв хора се събраха в средата на каньона и загледаха унило онова, което с толкова труд бяха градили няколко месеца. Беше пометено за една нощ. Баща ѝ все още носеше меча. С него насочваше хората. Някои от старите казваха, че да носиш меч било зло, но защо го казваха? Беше си само оръжие.
— Трябва да пресъградим — каза баща ѝ, загледан към руините.
— Да пресъградим? — извика един оцапан със сажди мъж. — Хамбарът изгоря първи! Няма никаква храна!
— Ще оцелеем — каза баща ѝ. — Можем да се преместим по-дълбоко в Пустошта.
— Няма къде да идем повече! — намеси се друг. — Гарвановата империя е известила Далечните и те чакат да ни избият на източната граница!
— Намират ни всеки път, когато се съберем! — извика трети.
— Това е наказание! — отвърна баща ѝ. — Но трябва да издържим!
Хората го гледаха. После, по двама или на малки групи, започнаха да си тръгват.
— Чакайте — каза баща ѝ и вдигна ръка. — Трябва да останем силни, да продължим да се борим! Кланът…
— Не сме клан — викна един с пепеляво лице. — Мога да оцелея по-добре сам. Никаква борба вече. Пребиват ни, когато се бием.
Баща ѝ отпусна меча, върхът му задра в земята. Тава пристъпи до него и загледа с тревога след другите айилци, докато се отдалечаваха. Бяха сенки и се стапяха в нощта като вихрушки прах, подети от вятъра. Не спряха да погребат мъртвите си.
Баща ѝ наведе глава и пусна меча върху засипаната с пепел земя.
В очите на Авиенда имаше сълзи. Не беше срамно да заплаче над тази трагедия. Беше се бояла от истината и вече не можеше да я отрече.
Онова бяха сеанчански нападатели, яхнали ракен. Гарвановата империя, Светлоносците от първото ѝ видение, бяха сеанчанците… а те не бяха съществували до средата на сегашния Век, когато армиите на Артур Ястребовото крило бяха прехвърлили океаните.