Не виждаше дълбокото минало на своя народ. Виждаше неговото бъдеще.
Първия път през колоните всяка стъпка я беше отвеждала назад, местеше я през времето към Приказния век. Този път като че ли виденията бяха започнали от някоя далечна точка в бъдещето и действаха назад към нейното време, всяко видение прескачаше назад през едно или две поколения.
Избърса стичащите се по лицето ѝ сълзи и направи следващата стъпка.
Глава 49
Двор на Слънцето
Беше Ладалин, Мъдра от Таардад Айил. Колко ѝ се искаше да може да се научи да прелива. Беше срамна мисъл, да копнее за дарба, каквато не притежаваше, но не можеше да го отрече.
Ако можеше да борави с Единствената сила, сигурно щеше да може да помогне повече на ранените. Можеше да е останала млада, за да води клана, и навярно костите ѝ нямаше толкова да я болят. Старостта беше лошо нещо, когато има да се свърши толкова много работа.
Вождовете на кланове вече се настаняваха в шатрата. Имаше само още една Мъдра, Мора от Гошиен Айил. Тя също не можеше да прелива. Сеанчанците бяха особено твърди в избиването или пленяването на всички айилци — мъже или жени, — показали някакъв талант с Единствената сила.
Събралите се бяха жалка група. Млад еднорък войник влезе с горещ мангал и го постави в средата, след което се оттегли. Майката на Ладалин ѝ бе говорила за дните, когато все още имало гай-шайн за такава работа. Нима наистина бе имало айилци, мъже или Деви, които не са били нужни за войната срещу сеанчанците?
Ладалин се пресегна да стопли ръцете си на мангала. Пръстите ѝ бяха разкривени от старостта. Като млада беше държала копие. Повечето жени го правеха, преди да се омъжат. Как можеше жена да остане назад, когато сеанчанците използваха жени войници и своите дамане толкова ефикасно?
Беше слушала разкази за времето на майка си и баба си, но изглеждаха невероятни. Войната бе единственото, което помнеше. Първите ѝ спомени като малко момиченце бяха за ударите върху Алмот. Младостта ѝ бе минала в тренировки. Беше се сражавала в битки из земята, наричана някога Тийр.
Беше се омъжила и бе отгледала деца, но всеки свой дъх бе съсредоточавала в боя. Айил или Сеанчан. И двете страни знаеха, че накрая ще остане само едно от двете.
Все повече и повече изглеждаше, че айилците ще са победените. Това бе една от разликите между нейното време и това на майка ѝ. Майка ѝ не бе говорила за провал. Животът на Ладалин се измерваше с милеарни камъни отстъпление и бягство.
Другите изглеждаха потънали в мислите си. Трима вождове на кланове и две Мъдри. Само това бе останало от Съвета на Двадесет и двамата. Планинският вятър проникваше през платнищата на шатрата и смразяваше гърба ѝ. Тамаав дойде последен. Изглеждаше стар, колкото се чувстваше самата тя; лицето му бе нашарено от белези, лявото му око бе изгубено в битка. Седна на камъка. Айилците вече не носеха черги или възглавници. Само най-необходимите неща можеше да се пренасят.
— Бялата кула е паднала — заговори той. — Съгледвачите ми го съобщиха преди по-малко от час. Вярвам на сведенията им — винаги бе откровен, и беше добър приятел на мъжа ѝ, паднал предната година.
— С това си отива и последната ни надежда — рече Такаи, най-младият от вождовете на кланове. Беше третият вожд на Миагома за също толкова години.
— Не говори така — каза Ладалин. — Винаги има надежда.
— Избутаха ни чак до тия прокълнати планини — рече Такаи. — Шианде и Дарайн вече не съществуват. Оставаме само пет клана, един от които е прекършен и разпръснат. Победени сме, Ладалин.
Тамаав въздъхна. Щеше да е положила брачен венец в краката му, да бяха по-ранни годините и по-други времената. Кланът ѝ се нуждаеше от вожд. Синът ѝ все още мислеше, че ще стане, но след неотдавнашното завладяване на Руйдийн от сеанчанците клановете не знаеха как да избират новите си водачи.
— Трябва да се оттеглим в Триделната земя — заговори Мора с тихия си майчински глас. — И да потърсим наказание за греховете си.
— Какви грехове? — сопна се Такаи.
— Дракона искаше мир — отвърна тя.
— Дракона ни остави! — каза Такаи. — Отказвам да следвам спомена за човек, когото предците ми едва са познавали. Не сме давали никакви клетви да спазваме глупавия му договор. Ние…
— Мир, Такаи — каза Джоршем, последният от тримата вождове на кланове. Беше дребен мъж с ястребово лице и с малко андорска кръв от прадядо му. — Само Триделната земя пази някаква надежда за нас вече. Войната срещу Гарваните е изгубена.
Шатрата затихна.