— Казаха, че ще ни гонят — заговори Такаи. — Когато настояха да се предадем, предупредиха да не се оттегляме. Знаете това. Казаха, че ще унищожат всяко място, където се съберат трима айилци.
— Няма да се предадем — заяви твърдо Ладалин. По-твърдо, отколкото го чувстваше.
— Поражението ще ни направи гай-шайн — каза Тамаав. С тази дума означаваха човек без чест, макар че майката на Ладалин не я беше използвала така. — Ладалин. Какъв е твоят съвет?
Всички я погледнаха. Беше от родословието на Дракона, една от последните живи. Другите три разклонения бяха избити.
— Ако станем роби на сеанчанците, Айил като народ няма повече да съществува — каза тя. — Не можем да спечелим, тъй че трябва да се оттеглим. Ще се върнем в Триделната земя и ще укрепим силата си. Може би нашите деца ще могат да воюват там, където ние не можем.
Ново мълчание. Всички знаеха, че думите ѝ са твърде оптимистични. След десетилетия от неизброимата някога айилска чет бе останала нищожна отломка.
Сеанчанските преливащи бяха безмилостно ефективни. Макар Мъдрите и мъжете от Драконовата кръв да използваха Единствената сила в битка, не бе достатъчно. Онези проклети ай-дам! Всеки преливащ айилец, изгубен в плен, след време се обръщаше срещу братята и сестрите си.
Същинският обрат във войната бе дошъл с влизането на други държави. След това сеанчанците бяха успели да завладеят влагоземски народи и да отбират повече преливащи от тях. Гарваните бяха несъкрушими. След като Тар Валон бе паднал, всяко кралство във влажните земи бе подчинено на Сеанчан. Само Черната кула все още се бореше, макар Аша’ман да го правеха тайно, тъй като крепостта им беше паднала преди години.
Айилците не можеха да воюват тайно. Нямаше чест в това. Разбира се, какво означаваше честта сега? След стотиците хиляди избити? След опожаряването на Кайриен и опустошаването на Иллиан? Преди двайсет години сеанчанците се бяха сдобили с андорските бойни машини. Айилците бяха изтласквани в защита от десетилетия. Това, че бяха оцелели толкова дълго, само доказваше упоритата им непреклонност.
— Това е негова вина — заяви все така мрачно Такаи. — Кар-а-карн можеше да ни поведе към слава, но ни изостави.
— Негова вина? — каза Ладалин, разбрала — навярно за първи път — защо това твърдение е погрешно. — Не. Айилците поемат отговорност за себе си. Това е наша вина, а не на далечния ми предтеча. Забравили сме кои сме. Ние сме без чест.
— Честта ни беше отнета. Създадени сме да бъдем копие, според легендата, изковано в Триделната земя. Той ни е използвал и след това ни е захвърлил. Какво да прави едно захвърлено копие, освен да тръгне на война?
„Какво, наистина“, помисли Ладалин. Дракона бе поискал мир с мисълта, че това би донесло щастие за айилците. Но как можеха да са щастливи, когато прокълнатите от Светлината сеанчанци бяха в земята им? Омразата ѝ към нашествениците бе неизкоренима.
Навярно тъкмо тази омраза бе унищожила айилците. Тя се вслуша във воя на вятъра, докато Такаи се измъкваше от шатрата. Утре щяха да се завърнат в Триделната земя. Щом не можеха да приемат мира сами, изглежда, трябваше да им бъде наложен.
Авиенда направи нова стъпка напред. Почти бе стигнала до самия център на колоните. Около нея блещукаха късчета светлина.
Сълзите ѝ вече се стичаха неудържимо. Чувстваше се като дете. Да бъде Ладалин бе по-лошо от другите, защото в нея Авиенда бе видяла податки за истинските айилски нрави, но покварени и превърнати сякаш в подигравка. Жената беше мислила за война и я беше свързвала с чест, но не беше разбирала какво е чест. Никакви гай-шайн? Отстъпление? Нямаше никакво упоменаване за тох. Беше битка, напълно лишена от смисъл или разум.
Защо се биеха? Според Ладалин беше заради омразата към сеанчанците. Имаше война, защото винаги бе имало война.
Как? Как се беше случило това на айилците?
Нова крачка напред.
Беше Онкала, Дева на копието. След време щеше да предаде копието и да се омъжи, също като майка си и майката на майка ѝ преди това. Но сега беше време за бой.
Крачеше по улиците на Кемлин, почти-сестра ѝ носеше знамето на Дракона, в прогласа на родословието ѝ. До Онкала беше мъжът, заради когото вероятно щеше да предаде копията си. Хехиал, Бегач на зората, беше убил повече сеанчанци от всеки друг в неговото общество, с което си бе спечелил много джи. Дадено му бе разрешение да пътува до Руйдийн предната година, за да стане вожд на клан.
Руйдийн. Градът бе обсаден от сеанчанците. Онкала се усмихна презрително. Сеанчанците нямаха чест. Казано им беше, че Руйдийн е място за мир. Айилците не нападаха двореца в Ебу Дар. Сеанчанците не трябваше да нападат Руйдийн.