— Трябва ми време, за да го обсъдя със съветниците ми — каза Талана.
„В ръцете ни е“, помисли Онкала и се усмихна. Вече знаеше какъв ще е отговорът на кралицата. Хитрината бе в това да я накарат да помисли за действие.
Хехиал кимна и двамата се оттеглиха. Онкала едва се сдържа да не изкрещи победоносно. Ако Андор влезеше във войната, другите държави също щяха да влязат, особено в Пакта на Грифона и в Двора на Слънцето. Те гледаха към андорската кралица също както другите айилски кланове гледаха към Онкала. Кръвта на Ранд ал-Тор носеше голяма тежест.
— Редно ли е това? — попита Хехиал, докато вървяха. Копията им ги бяха обкръжили, за да държат настрана напрягащи се да чуят уши.
Онкала се сепна.
— Беше твой план.
Той кимна намръщено.
Нищо от това, което бе казал на кралицата, не беше лъжа. Честта им беше неопетнена. Но Хехиал все пак бе оставил настрана един от листовете, които бяха открили. Точно той обясняваше, че другите документи са извънредни планове.
Описанията на андорските военни сили, предложенията как да се използват портали и дракони за нападение срещу Кемлин, самата схема за убийството на кралица Талана — всички те бяха изписани само в случай, че Андор влезе във войната. Бяха замислени като предварително проучване на потенциален враг, а не като действителен план за нападение.
Разликата не беше съществена. Сеанчанците бяха змии. Рано или късно щяха да нападнат Андор, а дотогава айилците можеше да не са в състояние да помогнат. Ако тази война тръгнеше зле, народът ѝ щеше да отиде в Триделната земя и да остави глупавите влагоземци да бъдат завладени. За сеанчанците щеше да се окаже невъзможно да се бият с айилците в родната им земя.
Много по-добре беше за кралица Талана да влезе във войната сега. Заради собственото ѝ добро не биваше никога да вижда онзи лист.
— Свърши се — каза Хехиал. — Вече няма място за съмнения.
Онкала кимна. Сеанчанците щяха да паднат, а айилците — да заемат подобаващото им място. Кръвта на Преродения Дракон течеше в жилите им. Заслужаваха да властват.
Не Гарвановата империя щеше да се издигне в края на всичко това, а Драконовата империя.
— Не искам да продължа — каза Авиенда на празната гора от стъкло.
Вятърът бе затихнал. Сълзите ѝ бяха белязали прахта до краката ѝ като паднали капки дъжд.
— Това… същество няма чест — каза тя. — Тя ни е съсипала.
Най-лошото бе, че онази жена — Онкала — бе помислила за майката на своята майка. За баба си. В ума на Онкала бе имало едно лице, свързано с тази дума. Авиенда беше познала това лице.
Беше нейното.
Присвита от страх и затворила очи, тя пристъпи напред, в самия център на блестящите колони.
Беше Падра, щерка на Преродения Дракон, горда Дева на копието. Изтръгна оръжието си от врата на издъхващия сеанчанец и загледа как другите бягат през портала си.
„Светлината да прокълне онази, която научи сеанчанците на Пътуването — помисли Падра. — Въпреки че сплитовете им не са много изящни.“
Беше убедена, че никой жив човек не разбира Единствената сила като нея и близките ѝ. Можеше да заплита още от дете, а братята и сестрите ѝ бяха същите. За тях беше естествено, докато всички други, които преливаха, го правеха непохватно.
Внимаваше да не говори така. Айез Седай и Мъдрите не обичаха да им се напомня за недостатъците им. Но все пак беше вярно.
Падра се върна при своите сестри на копието. Бяха оставили една мъртва в тревата и Падра скърбеше за нея. Тара, от Таардад Айил. Щеше да бъде запомнена. Но честта бе тяхна, защото бяха убили осем сеанчански войници.
Изплете портал — за нея стана толкова бързо, колкото можеше да си го помисли. Държеше Единствената сила непрекъснато, дори докато спеше. Така и не знаеше какво е да нямаш тази благодатна, кипяща мощ в тила на ума си. Другите казваха, че ги било страх да не бъдат погълнати от нея, но как бе възможно това? Сайдар беше част от нея, като ръката или крака ѝ. Как можеше човек да бъде погълнат от собствената си плът, кост и кръв?
Порталът ги отведе в айилския стан в земята, наречена Арад Доман. Станът не беше град. Айилците нямаха градове. Но беше много голям стан и не беше се местил от почти десетилетие. Падра закрачи по тревата и айилците в кадин-сор ѝ показваха почит. Падра и близките ѝ, като деца на Дракона, бяха станали… нещо за айилците.
Не господари — призляваше ѝ от това понятие. Но беше нещо повече от обикновена алгай’д’сисвай. Клановите вождове гледаха към нея и близките ѝ за съвет, а Мъдрите проявяваха особен интерес към тях. Позволяваха ѝ да прелива, въпреки че не беше една от тях. Не можеше да спре да прелива, както не можеше да спре да диша.