Освободи сестрите на копието и се запъти право към шатрата на Ронам. Клановият вожд — син на Руарк — трябваше да чуе доклада ѝ. Влезе и с изненада видя, че Ронам не е сам. Няколко мъже седяха на чергите, всички — вождове на кланове. Братята и сестрите ѝ също бяха тук.
— А, Падра — каза Ронам. — Върна се.
— Мога да намина по-късно, Ронам — рече тя.
— Не, нужна си за тази среща. Седни и сподели сянката ми.
Падра сведе глава при честта, която ѝ показаха. Седна между Аларч и Джандуин, братята си. Макар да бяха четиризнаци, изглеждаха много различни. Аларч беше взел повече от влагоземската им страна и имаше тъмна коса. Джандуин беше рус и висок. До него седеше Марина, сестра им, нисичка и с кръгло лице.
— Трябва да докладвам — обърна се Падра към Ронам, — че сеанчанският патрул беше където мислехме. Влязохме в бой с тях.
Последва неловко мърморене.
— Не е против Драконовия мир да влизат в Арад Доман — рече Тавалад, кланов вожд на Гошиен Айил.
— Нито е грешно да ги убиваме, когато много се приближат — отвърна Падра. — Айилците не са обвързани от Драконовия мир. Ако сеанчанците искат да рискуват, като оглеждат лагера ни, трябва да знаят, че наистина е риск.
Неколцина от останалите — повече, отколкото очакваше — закимаха на думите ѝ. Тя погледна Джандуин и той повдигна вежди. Падра скришом вдигна два пръста. Двама сеанчанци, загинали от копието ѝ. Щеше да предпочете да ги плени, но сеанчанците не заслужаваха да стават гай-шайн. Ужасни бяха и като пленници. По-добре беше да им спести срама и да ги остави да умрат.
— Трябва да говорим за това, което дойдохме да кажем — заговори Алалвед, вожд на Томанел Айил. Всичките единадесет вожда се бяха събрали, включително и онези, които имаха кръвни клетви един срещу друг. Такава среща не беше виждана от години, откакто баща ѝ се бе подготвял за Последната битка.
— А какво дойдохте да кажете? — попита един.
Алалвед поклати глава.
— Копията стават неспокойни. Айилците не са създадени да дебелеят в тучни земи, да гледат зърно. Ние сме воини.
— Дракона помоли за мир — каза Тавалад.
— Дракона помоли други за мир — отвърна Алалвед. — Изключи айилците.
— Истина е — каза Дарвин, вожд на Реин.
— Връщаме ли се към набезите едни против други след всички тези години сдържане на кръвните вражди? — попита тихо Ронам. Беше чудесен кланов вожд, също като Руарк някога. Мъдър, но без да го е страх от битка.
— Какъв ще е смисълът? — попита Шедрен, вожд на Дарайн Айил.
Другите кимнаха. Но това повдигна по-голям проблем, за който майка ѝ често бе говорила. Какво означаваше да си айилец, след като дългът им към миналото бе изпълнен, след като техният тох като народ бе прочистен?
— Колко дълго можем да чакаме — заговори Алалвед, — като знаем, че държат в плен айилски жени с онези техни нашийници? От години продължават да отказват на всички предложения за откуп или размяна! Отвръщат на нашата учтивост с грубост и обиди.
— Не сме създадени да просим — каза старият Бруан. — Айилците по-скоро ще станат оядени с мляко влагоземци.
Всички кимнаха на думите му. Мъдрият Бруан бе преживял Последната битка.
— Само ако сеанчанската императрица… — Ронам поклати глава и тя разбра какво мисли. Старата императрица, която бе управлявала през дните на Последната битка, бе смятана за жена на честта от бащата на Ронам. Казваха, че почти било постигнато разбирателство с нея. Но много години бяха минали след нейното управление.
— Все едно — продължи Ронам, — копията се сблъскват. Хората ни се бият, когато се срещнат. Това е в природата ни. Ако сеанчанците не искат да се вслушат в разума, тогава каква причина имаме да ги оставим на мира?
— Този Драконов мир бездруго няма да продължи дълго — каза Алалвед. — Стълкновенията между държавите са обичайни, макар никой да не говори за тях. Кар-а-карн поиска обещания от монарсите, но нищо не е наложено. Много влагоземци не могат да държат на думата си и се безпокоя, че сеанчанците ще ги погълнат, докато се дърлят помежду си.
Последваха много кимания. Само Дарвин и Тавалад не изглеждаха убедени.
Падра затаи дъх. Знаели бяха, че това предстои. Схватките със Сеанчан, неспокойствието в клановете. Беше мечтала за този ден, но също тъй се бе страхувала от него. Майка ѝ бе спечелила много джи в битка. Падра имаше малко шансове да се докаже.
Една война със Сеанчан… възможността я възбуждаше. Но също така щеше да означава много смърт.