— Какво ще кажат децата на Дракона — попита Ронам и погледна към четиримата.
Все още ѝ се струваше странно, че тези възрастни хора се обръщат към нея за съвет. Посегна към сайдар, утешително затаен дълбоко в ума ѝ, и извлече сила от него. Какво щеше да прави без него?
— Аз казвам, че трябва да си върнем своите, задържани от сеанчанците — каза Марина. Обучаваше се да стане Мъдра.
Аларч изглеждаше несигурен. Погледна към Джандуин. Аларч често отстъпваше на брат си.
— Айилците трябва да имат цел — заяви Джандуин и кимна. — Такива, каквито сме сега, сме безполезни, а не сме давали обещание да не нападаме. Това, че чакахме толкова дълго, е доказателство за търпението ни и за почитта ни към моя баща.
Очите им се извърнаха към Падра.
— Те са наши врагове — каза тя.
Един по един мъжете в шатрата кимнаха. Изглеждаше странно такова просто събитие да сложи край на толкова години чакане.
— Идете при клановете си — Ронам стана. — Подгответе ги.
Падра остана да седи, докато другите се сбогуваха, някои навъсени, други — възбудени. Седемнайсет години бе твърде много време без битка за айилците.
Скоро шатрата се опразни. Падра седеше и чакаше, забила поглед в чергата пред себе си. Война. Война. Беше възбудена, но друга част от нея бе разтревожена. Чувстваше се все едно, че е пратила клановете по път, който ще ги промени завинаги.
— Падра?
Обърна се и видя Ронам, стоеше на входа на шатрата. Изчерви се и стана. Макар да беше с десет години по-голям от нея, беше доста красив. Никога нямаше да предаде копието, разбира се, но ако го направеше…
— Изглеждаш притеснена — каза той.
— Просто мислех.
— За сеанчанците ли?
— За баща ми — отвърна тя.
— А — Ронам кимна. — Помня го, когато дойде в твърдина Студени скали. Беше много млад.
— Какво бе впечатлението ти за него?
— Беше впечатляващ мъж — отвърна Ронам.
— Нищо повече?
Той поклати глава.
— Съжалявам, Падра, но не прекарах много време с него. Моята пътека ме отведе другаде. Аз… чух неща, от моя баща, обаче.
Тя го погледна въпросително.
Ронам се обърна и се загледа към зелената трева навън, през отворените платнища.
— Баща ми наричаше Ранд ал-Тор умен мъж и велик водач, но казваше, че не е знаел какво да прави с айилците. Помня как казваше, че когато Кар-а-карн бил между нас, не се е чувствал като един от нас. Сякаш му е било неловко с нас — поклати глава. — За всеки друг е помислил, но айилците бяха оставени на течението.
— Според някои трябвало да се върнем в Триделната земя — каза тя.
— Не. Това би ни унищожило — отвърна Ронам. — Бащите ни не знаеха нищо за парни коне или драконови тръби. Върнат ли се айилците в Пустошта, ще станем незначителни. Светът ще ни подмине и ще изчезнем като народ.
— Но войната? — каза Падра. — Редно ли е?
— Не знам — отвърна тихо Ронам. — Ние сме айилци. Това е, което знаем как да го правим.
Падра кимна, вече по-уверена.
Айилците отново щяха да тръгнат на война.
И щеше да има много чест в това.
Авиенда примигна. Небето бе тъмно.
Беше изтощена. Умът ѝ бе изцеден, сърцето разбито… сякаш с всеки удар кървеше сила. Седна сред помръкналите колони. Нейните… деца. Помнеше лицата им от първото си посещение в Руйдийн. Не беше видяла това. Или поне не го помнеше.
— Предопределено ли е? — попита. — Можем ли да го променим?
Нямаше отговор, разбира се.
Сълзите ѝ бяха пресъхнали. Как реагира човек, щом види пълната разруха — не, пълното разпадане, — на своя народ? Всяка стъпка бе изглеждала логична за хората, които я правеха. Но всяка от тези стъпки бе водила айилците към техния край.
Трябваше ли да види човек такива ужасни неща? Искаше ѝ се изобщо да не беше стъпвала отново в гората от стълбове. Тя ли беше виновна за това, което предстоеше да стане? Нейното потомство щеше да обрече народа ѝ.
Това не беше като събитията, които бе видяла, когато мина през пръстените при първото си идване в Руйдийн. Онова бяха възможности. Виденията от този ден изглеждаха по-реални. Чувстваше се почти убедена, че преживяното не е просто една от много възможности. Видяното от нея щеше да се случи. Стъпка по стъпка, честта се изцеждаше от народа ѝ. Стъпка по стъпка, от горди хора айилците се превръщаха в окаяници.
Трябваше да има още. Разгневена, тя се изправи и направи нова крачка. Нищо не последва. Измина целия път до края на стъклените колони, след това се обърна, обзета от гняв.