— Покажи ми още — настоя. — Покажи ми какво направих, за да причиня това! Моето потомство ни доведе до разруха! Каква е моята роля в това?
Отново навлезе между колоните.
Нищо. Изглеждаха мъртви. Пресегна се и докосна една, но нямаше никакъв живот. Никакво бръмчене, никакво усещане за Сила. Затвори очи и успя да изстиска още сълзи. Потекоха по лицето ѝ и оставиха по страните ѝ бразди студена влага.
— Мога ли да го променя? — попита.
„Ако не мога, ще ме спре ли това да опитам?“
Отговорът бе прост. Не. Не можеше да живее, без да направи нещо, за да избегне тази съдба. Беше дошла в Руйдийн, за да потърси знание. Е, беше го получила. Повече, отколкото бе искала.
Отвори очите си и стисна зъби. Айилците поемаха отговорност. Айилците се бореха. Айилците отстояваха честта. Ако беше единствената, която знаеше ужаса на бъдещето им, тогава бе неин дълг — като Мъдра — да действа. Щеше да спаси своя народ.
Излезе от колоните и затича. Трябваше да се върне, да потърси съвета на другите Мъдри. Но първо трябваше да намери покой, извън Триделната земя. Време да помисли.
Глава 50
Избор на врагове
Елейн седеше неспокойно, с ръце в скута, заслушана в далечните гръмове. Умишлено бе избрала тронната зала вместо не толкова официалната зала за аудиенции. Днес трябваше да я видят като кралица.
Тронната зала беше внушителна с величествените си колони и пищната си украса. Златните светилници на стойки горяха в дълга двойна редица от двете страни на залата, прекъсвани само от колоните. Гвардейци в бяло и червено стояха пред тях и лъскавите им гръдни брони блестяха. Мраморните колони се допълваха от дебелата пурпурна пътека с втъкания в средата Лъв на Андор. Водеше към Елейн, с короната на Розата на главата ѝ. Роклята ѝ бе скроена традиционно, вместо да следва последната дворцова мода: широки ръкави, които се спускаха до златовезан връх под дланта.
На тази кройка съответстваше корсажът, достатъчно висок, за да е скромен, но и достатъчно отворен, за да напомня, че Елейн е жена. Все още неомъжена. Майка ѝ се бе венчала за мъж от Кайриен в началото на управлението си. Някои може би се чудеха дали и Елейн ще направи същото, за да укрепи властта си.
Отекна нов далечен гръм. Шумът от стрелбата на драконите ставаше все по-познат. Не съвсем като грохот на мълния — по-глух и по-редовен.
Елейн беше учена да скрива нервността си. Първо от наставниците си, а след това от Айез Седай. Каквото и да мислеха някои хора, Елейн Траканд можеше да владее нервите си, когато ѝ се наложеше. Държеше ръцете си в скута и езика зад зъбите си. Издаването на нервност щеше да е по-лошо от гнева.
Диелин седеше на стол близо до трона. Достолепната жена бе оставила златистата си коса да пада свободно до раменете ѝ и кротко бродираше на гергеф. Диелин твърдеше, че това я отпускало, осигурявало работа за ръцете ѝ, докато умът ѝ е зает. Майката на Елейн не присъстваше днес. Може би щеше да разсейва твърде много вниманието.
Елейн не можеше да си позволи лукса на Диелин. Трябваше да я видят, че води. За жалост „воденето“ често се изразяваше в седене на трона с поглед, вперен напред, и излъчване на решимост и самообладание, докато чака. Демонстрацията трябваше вече да е свършила, нали?
Нов гръм. Май не беше.
Чуваше тихо бъбрене откъм дневната встрани от тронната зала. Все още пребиваващите в Кемлин Върховни тронове бяха получили дворцова покана за среща с кралицата, за да обсъдят хигиенните изисквания за устроилите се на лагери извън града. Срещата щеше да се състои, щом удареше пет, но поканите бяха намекнали, че се очаква Върховните тронове да пристигнат два часа по-рано.
Смисълът на посланието трябваше да е очевиден. Днес Елейн възнамеряваше да направи нещо важно и канеше Върховните тронове рано, за да им предложи регламентирана възможност да наострят слух. Бяха ги подсигурили обилно с напитки и малки блюда с меса и плодове в дневната. Разговорът, който дочуваше, вероятно бяха догадки за това, което се канеше да им разкрие.
Само ако знаеха. Елейн почти сви юмруци. Диелин продължаваше да бродира. Цъкна недоволно с език, докато издърпваше грешен бод.
След почти непоносимо чакане драконите най-сетне престанаха да кънтят и Елейн усети, че Биргит се връща към двореца. Изпращането ѝ с групата бе най-добрият начин да разбере кога се връщат. Днес разчетът на времето трябваше да се спази изключително грижливо. Елейн вдиша и издиша, за да успокои нервите си. Ето. Биргит със сигурност вече бе в двореца.
Елейн кимна на капитан Гайбон. Време беше да се доведат пленниците.