Таим я изгледа и тя изпита ясното чувство, че я гледа вълк и се мъчи да прецени дали става за хубаво ядене. Бързо го потисна. Беше Айез Седай, а не лесна плячка. Все пак не биваше да забравя, че наистина са само шест. В лагер, пълен със стотици мъже, способни да преливат.
— Веднъж видях рибар на градските кейове на Иллиан — каза Таим. — Птица имам предвид. Беше се задавил, понеже се мъчеше да глътне две риби наведнъж.
— Помогнахте ли на горката птица? — попита Явиндра.
— Глупците винаги се задавят, когато грабят твърде много, Айез Седай. Какво ме интересува мен? Хубаво се нахраних онази вечер. И с птицата, и с рибите. Сега трябва да тръгвам. Но да ви предупредя: след като вече имам отбранителен периметър, трябва да ме предупредите, ако поискате да минете навън.
— Искате да кажете, че държите толкова стегнато влизанията и излизанията?
— Светът става опасен — отвърна Таим. — Трябва да се грижа за хората си.
Певара вече бе забелязала как разбира „грижата“ за хората си. И го видя пак: покрай тях тъкмо минаваха млади войници и отдадоха чест на Таим. Двама бяха с отекли лица, единият с подуто и затворено око. Аша’ман ги биеха жестоко за допуснати грешки в тренировките и след това им забраняваха Цяра.
На Айез Седай изобщо не посягаха. Всъщност уважението, което им показваха, граничеше с подигравка.
Таим кимна и тръгна към двама Аша’ман, които чакаха наблизо до една ковачница. Веднага си заговориха приглушено.
— Не ми харесва това — каза Певара. Може би прибърза и издаде тревогите си, но пък всичко тук ѝ късаше нервите. — Това много лесно може да се превърне в бедствие. Започвам да си мисля, че трябва да направим както казах отначало — обвързваме всяка по няколко Посветени и се връщаме в Бялата кула. Задачата ни изобщо не беше да затворим цялата Черна кула, а да получим достъп до Аша’ман и да научим за тях всичко възможно.
— Точно това правим — отвърна Явиндра. — Аз научих много през последните няколко недели. А ти какво правеше?
Певара не се поддаде на заяждането. Трябваше ли Явиндра да е толкова язвителна? Певара ръководеше този екип и другите трябваше да се съобразяват с нея. Но това не значеше, че винаги трябва да са учтиви, разбира се.
— Това се оказа интересна възможност — продължи Явиндра. — Все пак мисля, че ще отстъпи по въпроса с пълните Аша’ман.
Певара се намръщи. Явиндра не можеше сериозно да мисли това, нали? След цялата тази упоритост на Таим. Да, Певара бе отстъпила на предложенията да се задържат малко по-дълго в Черната кула, да научат какво се върши тук и да помолят Таим да им разреши достъп до по-могъщи Аша’ман. Но вече бе очевидно, че той няма да отстъпи. Явиндра трябваше да го е разбрала вече.
За жалост напоследък ѝ беше все по-трудно да я разбере. В началото Явиндра като че ли беше против идването в Черната кула. Беше се съгласила само защото го заповяда Най-висшата. Но ето, че сега изтъкваше основания да останат тук.
— Явиндра — почна Певара. — Чу какво каза той. Вече ни трябва разрешение да напуснем. Това място се превръща в клетка.
— Мисля, че сме в безопасност — отвърна Явиндра и махна небрежно с ръка. — Той не знае, че имаме портали.
— Доколкото знаем ние.
— Ако го заповядаш, сигурна съм, че другите ще тръгнат — каза Явиндра. — Но исках да продължа да използвам тази възможност да науча.
Певара вдиша дълбоко. Непоносима жена! Нямаше да стигне чак дотам, че да пренебрегне водачеството ѝ, нали? След като самата Най-висша я беше поставила начело? Светлина, прекалено своенравна започваше да става тази Явиндра.
Разделиха се без повече думи. Певара едва сдържаше яда си. Последните думи на Явиндра си бяха открито опълчване! Е, като толкова държеше да не се подчини и да остане — така да бъде. Време беше да се връщат в Бялата кула.
Около нея минаваха мъже с черни палта. Много от тях ѝ кимаха с прекалено сервилни усмивки, имитиращи уважение. Неделите, които бе прекарала тук, не ѝ бяха дали никакъв повод да се чувства по-удобно в близост до тези мъже. Щеше да направи няколко Стражника от тях. Трима. Можеше да се справи с трима, нали?
Тези мрачни изражения, като очите на екзекутори, докато чакат следващия враг на опашката да се приближи до ешафода. Как си мърмореха сами някои или се стряскаха от сенките, или се държаха за главите и гледаха замаяно. Тя стоеше насред самата яма на лудостта и кожата ѝ настръхваше все едно, че я лазеха гъсеници. Неволно забърза крачките си. „Не — помисли Певара. — Не мога да оставя Явиндра тук, не и без да се опитам поне още веднъж.“ Щеше да обясни на другите, да им заповяда да напуснат. След това щеше да ги помоли, първо Тарна, да убеди Явиндра. Общите им аргументи щяха да я убедят, разбира се.