Стигна до колибите, които им бяха дали, и преднамерено не погледна настрани, към редицата малки постройки, където бяха настанени обвързаните Айез Седай. Беше чула какво правят някои от тях, опитвайки се да се наложат на своите Аша’ман с помощта на… разни методи. От това настръхна още повече. Макар да смяташе, че повечето Червени имат твърде сурово мнение за мъжете, това, което правеха тези жени, вече беше прекалено.
Влезе в колибата си и завари Тарна да пише писмо. Айез Седай трябваше да делят колибите си и Певара бе избрала изрично Тарна. Певара можеше да е назначена за водачка на тази група, но Тарна бе Пазителка на хрониките. Политиката точно на тази експедиция бе много деликатна с толкова много влиятелни членове и толкова много мнения.
Предната вечер Тарна се беше съгласила, че е време да напускат. Да, Тарна щеше да ѝ съдейства с Явиндра.
— Таим е заключил Черната кула — каза спокойно Певара, щом седна на леглото си. — Вече имаме нужда от разрешението му да напускаме. Каза го между другото, все едно не е имал никакво намерение да спира нас. Просто едно правило, за което е забравил да ни даде изрично изключение.
— Вероятно е точно така — каза Тарна. — Сигурна съм, че не е важно.
Певара се смълча. „Какво?“ Опита отново.
— Явиндра все още неразумно смята, че ще можем да го убедим да ни разреши да обвържем пълни ашамани. Време е да обвържем Посветени и да напуснем, но тя намекна, че ще остане независимо от моите намерения. Искам да поговориш с нея.
— Всъщност — заговори Тарна, без да спре да пише, — си мислих за онова, което обсъдихме снощи. Може би бях малко припряна. Тук има много да се научи, а и проблемът с бунтовничките отвън… Ако напуснем, те ще обвържат ашамани, което не бива да се допуска.
Вдигна глава и Певара се смрази. Имаше нещо различно в очите на Тарна, нещо студено. Винаги беше отчуждена, но това бе по-лошо.
Тарна се усмихна — гримаса, която изглеждаше напълно неестествена на лицето ѝ. Като усмивка на устните на труп. Наведе се и продължи да пише.
„Нещо много, ама много не е наред тук“, помисли Певара.
— Е, може и да си права — усети се, че казва. Устните ѝ се движеха, но умът ѝ беше замаян. — В края на краищата тази експедиция беше твоя идея. Ще помисля още над това. Ще ме извиниш, нали?
Тарна махна двусмислено с ръка. Певара стана. Годините като Айез Седай ѝ помогнаха да прикрие дълбоката си тревога. Излезе и тръгна на изток покрай недовършената стена. Да, наистина имаше поставени постове на равни интервали. По-рано сутринта ги нямаше. Сега бяха там — мъже, които можеха да преливат. Всеки от тях можеше да я убие, преди да успее да реагира. Не можеше да види сплитовете им, а и не можеше първа да удари заради клетвите си.
Обърна се и закрачи към една горичка — място, което трябваше да стане градина. Седна на един пън и задиша дълбоко. Хладината — почти безжизнена, — която бе видяла в очите на Тарна, все още я смразяваше.
Най-висшата ѝ бе наредила да не рискува с портали, освен ако ситуацията не е бедствена. Това ѝ се струваше достатъчно бедствено. Прегърна Извора и заплете подходящия сплит.
Сплитът се разпадна в мига, в който го изпълни. Никакъв портал не се оформи. Певара опита отново, но със същия резултат. Опита други сплитове и те действаха, но порталите всеки път се проваляха.
Студът в нея стана на скреж. Беше в капан.
Всички бяха в капан.
Перин стисна ръката на Мат.
— Късмет, приятелю.
Мат се ухили и дръпна широката периферия на черната си шапка.
— Късмет? Дано всичко това да е до късмет. Бива ме с късмета.
Носеше на рамо издута торба, също като кокалестия мъж, когото беше представил като Ноал. Том освен торба носеше и лютнята си. Перин все още не беше наясно какво са взели със себе си. Мат се канеше да се задържат в кулата само за няколко дни, тъй че нямаше да им трябват много провизии.
Малката група стоеше на терена за Пътуване. Зад тях хората на Перин си подвикваха и вдигаха лагера. Никой си нямаше представа колко важен може да се окаже този ден. Моарейн. Моарейн беше жива. „Светлина, дано да е така.“
— Сигурен ли си, че не мога да те убедя да вземеш още? — попита Перин.
— Съжалявам, но тези неща… хм, обикновено са изрични — каза Мат. — Писмото е ясно. Само трима можем да влезем, иначе ще се провалим. Ако пак се провалим… е, тогава ще е по нейна вина, нали така?