— Може би — каза Файле. — Но това въже ще е много тънко за вървене по него. Толкова много армии на едно място. Ако някои вземат страната на Ранд, а други на Бялата кула…
Никой нямаше да спечели, ако се обърнеха едни срещу други. Е, Перин щеше да се погрижи това да не стане.
Войниците вече се строяваха и се подготвяха за марш. Перин се обърна към тях и изрева:
— Ранд ни отпрати да търсим врагове! Връщаме се при него, намерили съюзници. Напред, към Последната битка!
Само първите редици можеха да го чуят, но надигнаха възгласи и препредадоха думите му назад. Ранд и Елейн биха държали много по-вдъхновяващи слова. Но Перин не беше като тях. Щеше да прави нещата по своя начин.
— Аравайн — извика Перин на пълничката амадицийка. — Мини през хората и ги предупреди да няма свади кой къде да вдига лагера си.
— Да, лорд Златооки.
— И ни дръж по-настрана от другите армии — каза Перин и посочи. — Нареди на Сюлин и Гаул да изберат добро място. Предай на всяка от войските ни, докато се устройваме. Никакви контакти и никакви спречквания с която и да е от онези сили. И никой да не се шляе на юг от лагера! Вече не сме в пущинаците и не искам местните селяци да се оплакват от причинени пакости.
— Да, милорд.
Така и не беше попитал Аравайн защо не бе заминала с някоя от групите, върнали се в Амадиция. Но сигурно беше заради сеанчанците. Явно беше благородничка, но не говореше много за миналото си. Радваше се, че може да разчита на нея. Като лагерен стюард, тя беше свръзката му между различните фракции, съставящи армията му.
Вълчата гвардия бе изтеглила първия жребий, тъй че поведоха през портала. Голямата колона се задвижи и Перин тръгна покрай нея. Спираше се да даде заповеди, най-вече да натърти, че не иска да има неприятности с местното население или с другите армии. Спря се до Белите плащове, които чакаха реда си. Берелайн яздеше до Галад и двамата изглеждаха увлечени в тих разговор. Светлина, тази жена не се отлепяше от Галад през последните дни.
Перин не беше събрал Белите плащове и майенците, но в крайна сметка те го бяха направили сами. Белите плащове на Галад подкараха в съвършен строй, по четирима в редица, със слънчевия изгрев на белите им табарди. Стомахът на Перин все още се обръщаше едва ли не от паника всеки път щом ги видеше, но — изненадващо — след процеса те не му създаваха почти никакви неприятности.
Крилатата гвардия на Майен подкара от другата страна, с Гален точно зад Берелайн. От пиките се спускаха червени вимпели, броните и шлемовете блестяха безукорно. Изглеждаха готови за парад. И може би бяха. Като тръгва човек на Последната битка, прави го с високо вдигната пика и излъскана броня.
Перин продължи покрай колоната. Следваше армията на Алиандре. Тежката конница яздеше в стегнат строй, с Арганда начело. Мъжът изрева заповед, щом видя Перин, и колоната войници взе за почест.
Перин отвърна на поздрава. Беше питал Алиандре и тя му бе обяснила, че това е подходящата реакция. Яздеше с Арганда, възседнала коня странично, със стегната тъмночервена рокля със златна обшивка. Непрактично облекло за езда, но нямаше да са на седло задълго. Триста крачки — и още толкова левги.
Видя задоволството ѝ, когато отдаде чест на войниците. Беше доволна, че го вижда влязъл в ролята си на водач на обединението. Всъщност мнозина в лагера реагираха по същия начин. Може би преди бяха усещали колко много негодува срещу тази роля. Как го правеха хората, след като не можеха да надушват чувства?
— Лорд Перин — каза Алиандре, докато минаваше покрай него, и се поклони с леко полюшване в кръста, еквивалент на реверанса на конски гръб. — Не трябва ли да яздите?
— Обичам си краката — отвърна той.
— По-авторитетно изглежда, когато един командир язди.
— Реших да поведа тази тайфа, Алиандре — заговори грубо Перин, — но ще го правя по моя си начин. Това означава, че ще вървя пеш, ако поискам — през портала бяха само няколко стъпки. Краката щяха да му послужат достатъчно добре.
— Разбира се, милорд.
— Щом се устроим, искам да върнеш няколко души в Джеанна. Да видят дали могат да привлекат още някой, каквото там има в градската стража. Да ги доведат тук. Ще ни трябва всеки, когото можем да намерим, и искам да ги обуча колкото може по-добре, преди да ни е ударила тази война.
— Ясно, милорд.
— Вече пратих хора в Майен. И Трам събира каквото още може от Две реки — Светлина, колко му се искаше да може да ги остави по фермите им, да си живеят в мир, докато бурята бушува другаде. Но това наистина беше краят. Усещаше го. Загубеха ли тази битка, губеха всичко. Света. Самата Шарка. Пред лицето на това бе готов да изкара на бойното поле всяко момче, което едва може да размаха меч, и всеки старец, който едва крета. Стомахът му се свиваше да го признае, но беше истина.