Продължи покрай колоната и даде нареждания на още няколко групи. Докато приключваше с последната, забеляза група мъже от Две реки. Единият, Ази, държеше знамето с вълчата глава. Джори Конгар се забави, махна на другите да продължат и притича до Перин. Нещо не беше наред ли?
— Лорд Перин — Джори се изпъна мирно, дългокрак като щъркел. — Аз…
— Е? Казвай.
— Исках да се извиня — изломоти Джори.
— За какво?
— За някои неща, дето казах — Джори извърна очи настрани. — Искам да кажа, глупави думи. Беше след като се разболяхте и ви отнесоха в палатката на Първата, и… ами, аз…
— Няма нищо, Джори. Разбирам.
Джори вдигна глава и се усмихна.
— Удоволствие е да съм тук с вас, лорд Перин. Истинско удоволствие. Ще ви следваме навсякъде, аз и другите.
След тези думи отдаде чест и затича напред. Перин се почеса по брадата, загледан след него. Джори беше един от поне десетина от Две реки, които бяха дошли да му се извинят през последните няколко дни. Като че ли всички те се чувстваха гузни, че са разпространявали слухове за него и Берелайн, макар че никой нямаше да го каже направо.
Благословена да е Файле за онова, което направи.
След като се погрижи за всички, Перин си пое дълбоко дъх, върна се при портала и прекрачи.
„Идвай бързо, Ранд — помисли си и цветовете разцъфнаха пред очите му. — Усещам, че започва.“
Мат стоеше и гледаше през дърветата към кулата. Том бе от лявата му страна, а Ноал от дясната. Зад тях бълбукаше звънливо поточе, приток на близката Аринел. Оттатък него се простираше тревиста равнина, а по-натам беше самата голяма река.
Беше ли минавал оттук? Толкова много спомени от онова време бяха накъсани. И все пак тази кула си оставаше ясна в ума му, видяна отдалече. Дори мракът на Шадар Логот не бе успял да я заличи от ума му.
Кулата сякаш беше излята изцяло от метал. Здравата стомана блестеше на размътената от облаци светлина. Полазиха го ледени тръпки. Много пътници покрай реката мислеха, че е някаква реликва от Приказния век. Как иначе да си обясни човек издигащата се над гората метална колона? Беше неестествена и не на място, също като изкривените червени входове. Изкривяваха очите на човек, щом ги погледнеше.
Гората тук бе твърде затихнала. Не се чуваше никакъв звук освен стъпките на тримата. Ноал ходеше с тояга, по-висока от него. Откъде я беше взел? Изглеждаше гладка и лъскава като дърво, което е било повече време тояга за подпиране, отколкото клон. Беше облякъл тъмносини — почти черни — панталони и риза в странен, непознат стил. Раменете на палтото му бяха по-корави от кройките, с които Мат беше свикнал, и беше по-дълго, стигаше почти до коленете му. Закопчаваше се до кръста, след което се разцепваше на краката. Странно наистина. Старият мъж никога не отговаряше на въпроси за миналото си.
Том беше заложил на веселчунското си облекло. Хубаво беше да го види човек отново в него вместо в онези дрехи на дворцов бард с многото фльонги по тях. Пъстроцветното наметало, простата риза, която се връзваше отпред, плътният брич, затъкнат в ботушите. Когато Мат го попита за избора му, Том само сви рамене и отвърна:
— Чувствам, че това трябва да облека, ако ще се видя с нея.
„Нея“ означаваше Моарейн. Но какво бяха направили с нея змиите и лисиците? Толкова време беше минало, но да го изгори дано, ако оставеше да мине още ден дори. Беше се спрял на облекло в зелено и кафяво, с тъмнокафяво наметало. Бе метнал торбата на лявото си рамо, а ашандарей държеше в дясната ръка. Беше се упражнявал с новата желязна противотежест откъм тъпия край и беше доволен.
Еелфините му бяха дали това оръжие. Е, само да посмееха да застанат между него и Моарейн, щяха да видят какво може да направи с подаръка им. Да го изгори дано, хубаво щяха да видят те.
Приближиха се към кулата. Като че ли нямаше никакъв отвор по всичките си двеста стъпки височина. Никакъв прозорец, шев или драскотина. Мат вдигна очи и се замая, щом зяпна нагоре по лъскавата дължина към далечното сиво небе. Не отразяваше ли кулата твърде много светлина?
Потръпна, обърна се към Том и кимна.
След много кратко колебание Том извади бронзов нож от канията на колана си, пристъпи напред и опря върха му в кулата. Намръщи се и очерта с ножа триъгълник, около педя на ширина и с върха надолу. Металът изстърга в метал, но не остави следа. Том завърши, като направи вълниста линия през центъра, както правеше човек в началото на всяка игра на змии и лисици.