— Имам Сестри, които проучват всичко, което можем да намерим за Месаана — продължи Егвийн. — Тя не е воин, Гавин. Тя е администратор, съставя планове. Ако успея да се изправя срещу нея, мога да я победя. Но първо трябва да я разкрием. Излагането ми на риск е само един от плановете ми — и ти си прав, опасно е. Но взех изключителни предпазни мерки.
— Това изобщо не ми харесва.
— Одобрението ти не е нужно. Ще трябва просто да ми повярваш.
— Вярвам ти.
— Моля само да го покажеш поне веднъж.
Гавин стисна зъби. След това се поклони и напусна кабинета на Амирлин, като се постара — напразно — да не затръшва вратата много силно. Силвиана го погледна неодобрително, докато минаваше покрай нея.
Гавин се запъти към тренировъчните полигони, въпреки неприятните чувства, които му носеха. Трябваше да се упражни с меча.
Егвийн въздъхна, отпусна се в стола и затвори очи. Защо бе толкова трудно да се владее, когато се разправяше с Гавин? Никога не се чувстваше толкова слаба Айез Седай, колкото докато говореше с него.
Толкова много чувства се вихреха в нея, като смесица от сладки и горчиви вина: гняв от неговата упоритост, изгаряща страст да се отпусне в прегръдките му, объркване от собствената ѝ неспособност да постави едното пред другото.
Гавин умееше да проникне през бронята ѝ и да стигне до сърцето ѝ. Тази негова страст беше замайваща. Тревожеше се, че ако го обвърже, ще я зарази. Така ли ставаше? Какво бе усещането да си обвързана, да усещаш чувствата на другия?
Искаше да го има с него — тази връзка, която имаха другите. И наистина беше важно да има хора, на които да разчита, че ще ѝ противоречат насаме. Хора, които я познаваха като Егвийн, а не като Амирлин.
Но Гавин все още бе твърде необуздан, за да може да му се довери.
Погледна писмото си до новия крал на Тийр, в което обясняваше за заплахата на Ранд да счупи печатите. Планът ѝ да го спре щеше да зависи от това да спечели подкрепата на хора, на които може да разчита. Имаше противоречиви сведения за Дарлин Сиснера. Според някои той беше един от най-големите поддръжници на Ранд, но други твърдяха, че е един от най-големите му хулители.
Остави писмото настрана и си записа няколко идеи как да се обърне към Съвета по проблема със Стражниците. Гавин се беше аргументирал чудесно, макар да отиваше прекалено далече и да си въобразяваше много. Един призив към жените, които не си бяха избрали Стражник, в който да обясни всички предимства и да изтъкне как това може да спаси живота им и да помогне да победят Сянката… това щеше да е уместно.
Наля си ментов чай от каничката на бюрото. Странно, той не се разваляше често напоследък и вкусът на тази чашка беше съвсем добър. Не беше казала на Гавин другата причина да го помоли да напусне вратата ѝ през нощта. Трудно ѝ беше да заспи, докато знаеше, че той е навън, само на няколко стъпки от нея. Притесняваше се, че ще се изкуси да отиде при него.
Ремъкът на Силвиана не бе успял да прекърши волята ѝ, но Гавин Траканд… той опасно се приближаваше към това.
Грендал усети пристигането на пратеника. Дори тук, в най-тайното ѝ скривалище, пристигането му не бе неочаквано. Избраните не можеха да се скрият от Великия господар.
Скривалището не беше дворец, нито изящно имение, нито древна крепост. Бе пещера на един остров, от който никой не се интересуваше, в район на Аритския океан, който никой не бе посещавал. Нищо интересно нямаше наоколо, доколкото знаеше.
Бе направо ужасно. Шест от по-низшите ѝ любимци се грижеха за мястото, което включваше само три зали. Беше затворила входа с огромен камък и единственият вход и изход бяха през портал. Прясната вода идваше от естествен извор, храната — от складовете, които бе напълнила предварително, а въздухът — през пукнатините в скалата. Беше влажно и мизерно.
С други думи, беше точно мястото, където никой нямаше да очаква да я намери. Всички знаеха, че Грендал не може да търпи липсата на лукс. Това беше вярно. Но най-хубавото в това да си предсказуема бе, че ти позволява понякога да направиш неочакваното.
За жалост нищо от това не беше в сила пред Великия господар. Грендал видя как се разтвори порталът пред нея, докато се излежаваше на дивана с жълта и синя коприна. Пратеникът беше мъж с плоско лице и мургава кожа, облечен в черно и червено. Нямаше нужда да говори — присъствието му беше посланието. Една от любимките ѝ — красива чернокоса жена с големи кафяви очи, благородна тайренска дама някога — зяпна към портала. Изглеждаше уплашена. Грендал до голяма степен изпитваше същото.