— Мисля, че трябва да…
— Трябва да стоиш настрана от ал-Тор — прекъсна я Моридин. — Няма да бъдеш наказана, но не виждам и причина да те похваля. Да, ти уязви ал-Тор, но все пак планът ти се издъни и това ни струва един полезен инструмент.
— Разбира се — отвърна тя спокойно. — Ще служа така, както благоволи Великият господар. Бездруго нямаше да предложа да тръгна срещу ал-Тор. Той мисли, че съм мъртва, тъй че най-добре да го оставя в неведение, докато работя другаде засега.
— Другаде ли?
Грендал се нуждаеше от победа, и то решителна. Прехвърли в ума си плановете, които бе съставила, и избра този, който имаше най-голям шанс за успех. Не можеше да действа срещу ал-Тор? Добре. Щеше да поднесе на Великия господар нещо, което отдавна желаеше.
— Перин Айбара — каза Грендал. Чувстваше се беззащитна от това, че трябва да разкрие намеренията си на Моридин. Предпочиташе да ги затаи за себе си. Но едва ли щеше да може да се измъкне от тази среща, без да му каже. — Ще ти донеса главата му.
Моридин се извърна към огъня, стиснал ръце зад гърба си. Загледа се в пламъците.
Стъписана, тя усети вадичката пот, потекла по челото ѝ. Какво ставаше? Тя можеше да избягва топлина и студ. Какво не беше наред тук? Съсредоточи се, но… не подейства. Не и тук. Не и близо до него.
Това я обезпокои дълбоко.
— Той е важен — каза Грендал. — Пророчествата…
— Знам пророчествата — промълви Моридин. Не се обърна. — Как мислиш да го направиш?
— Шпионите ми засякоха войската му — каза Грендал. — Вече съм задвижила някои планове, свързани с него. Задържам Тварите на Сянката, дадени ми да предизвикват хаос, и съм подготвила капан. Това ще прекърши ал-Тор. Ще го съсипе, ако загуби Айбара.
— Ще постигне много повече — каза тихо Моридин. — Но изобщо няма да успееш. Мъжете с него имат портали. Ще ти избяга.
— Ще го…
— Ще ти избяга — повтори тихо Моридин.
Потта се стече по слепоочието ѝ, по скулата, стигна до брадичката. Тя я изтри небрежно, но челото ѝ продължаваше да се поти.
— Ела — каза Моридин и закрачи към коридора.
Грендал го последва, обзета от любопитство, но и уплашена. Моридин я отведе до една врата и я отвори.
Тя влезе след него. Стените на тясната стая бяха покрити с рафтове. А по тях имаше десетки — може би стотици — предмети на Силата. „Вечен мрак! Откъде е взел толкова много?“
Моридин отиде в дъното на стаята и затърси нещо на един от рафтовете. Грендал се приближи и ахна.
— Шоково копие ли е онова? — и посочи дълго и тънко парче метал. — Три свързващи се пръчки? Рема’кар? Това са части от шо…
— Не е важно — отвърна той и избра друг предмет.
— Ако можех само да…
— На път си да загубиш благосклонността ми, Грендал — Моридин се обърна, вдигнал в ръката си дълго клинообразно парче метал, сребристо и увенчано с голяма метална глава, инкрустирана със злато. — Намерих само две такива. Другото е влязло в употреба. Можеш да използваш това.
— Сънен шип? — каза тя изумена. Колко ужасно ѝ се искаше да има един от тях! — Намерил си два?
Той потупа върха на шипа и оръжието изчезна от ръката му.
— Ще знаеш ли къде да го намериш?
— Да — отвърна тя алчно. Беше предмет с огромна Сила. Полезен по толкова много начини…
Моридин пристъпи към нея и впи очи в нейните.
— Грендал — заговори тихо и застрашително. — Зная ключа за този. Няма да бъде използван срещу мен или други от Избраните. Великият господар ще разбере, ако го направиш. Не желая да опрощавам повече капризите ти, не и докато Айбара не умре.
— Аз… Да, разбира се — изведнъж изпита студ. Как можеше да изпитва студ тук? И то докато все още се потеше?
— Айбара може да броди в Света на сънищата — каза Моридин. — Ще ти заема още един инструмент, мъжа с две души. Но той е мой, както е мой и този шип. Както си моя и ти. Разбираш ли?
Тя кимна. Не можа да се сдържи. Стаята изведнъж сякаш стана по-тъмна. Гласът му… прозвуча, съвсем смътно, като гласа на Великия господар.
— Нека ти кажа следното обаче — промълви Моридин, посегна с дясната си ръка и я хвана за брадичката. — Ако все пак успееш, Великият господар ще е доволен. Много доволен. Онова, което ти се е давало пестеливо, ще се изсипе върху теб в целия си блясък.
Тя облиза внезапно пресъхналите си устни. Изражението на Моридин стана странно отчуждено.
— Моридин? — попита тя колебливо.
Той не ѝ отвърна. Пусна брадичката ѝ и отиде до другия край на стаята. Вдигна от една маса дебел том, подвързан със светла кожа. Прелисти го и огледа за миг една страница. След това ѝ махна да се приближи.