След тези думи приклекна в реверанс — с чашите за чай в ръцете — и се оттегли. Не биваше да му говори така. Но пък и той не трябваше да ѝ заповядва така! Изглежда все още бе останала някаква искра в нея в края на краищата. Не се беше чувствала толкова уверена в себе си от… ами, от пристигането на Гебрил в Кемлин! Сега трябваше да намери Таланвор и да се погрижи за наранената му гордост.
Остави чашите в най-близката умивалня и тръгна из лагера да го търси. Около нея слуги и работници бързаха по задачите си. Много от бившите гай-шайн все още се държаха все едно, че са при Шайдо, кланяха се и раболепничеха на всеки, който си направеше труда да погледне към тях. Тези от Кайриен бяха най-зле. Бяха държани най-дълго, а айилците бяха много добри в даването на уроци.
Имаше, разбира се, и няколко истински айилски гай-шайн. Какъв странен обичай. Според това, което Мургейз бе успяла да разбере, някои гай-шайн бяха пленени от Шайдо и след това освободени в Малден. Но задържаха бялото, а това означаваше, че се държат като роби на собствените си роднини и приятели.
Всякакви хора можеше да бъдат разбрани. Но може би за айилците трябваше повече време, призна си тя. Например онази група Деви, които тичаха през лагера. Защо трябваше да принуждават всички да се отдръпва от пътя им? Тя изобщо нямаше да…
Поколеба се. Девите се бяха запътили право към палатката на Перин. Като че ли носеха новина.
Любопитството я завладя и тя ги последва. Девите оставиха две за охрана пред входа на палатката, но преградата против подслушване беше свалена. Мургейз заобиколи палатката, като се стараеше да изглежда все едно, че прави всичко друго, но не и да подслушва. Жегна я срам, че оставя Таланвор сам с раната му.
— Бели плащове, Перин Айбара — чу се плътният глас на Сюлин отвътре. — Голяма тяхна сила на пътя точно пред нас.
Глава 7
По-лека от перце
Въздухът нощем бе по-спокоен, макар гръмовете все още да предупреждаваха Лан, че не всичко е наред. През неделите, откакто пътуваше с Бюлън, буреносните облаци сякаш бяха станали още по-тъмни.
След като яздиха на юг, продължиха на изток. Намираха се някъде между Кандор и Салдеа, в Равнината на копията. Наоколо се издигаха високи, обрулени от ветровете хълмове със стръмни склонове, като крепости.
Може би бяха пропуснали границата. Често по тези черни пътища нямаше никакъв белег, а на планините им бе безразлично коя страна претендира за тях.
— Господин Андра — заговори Бюлън отзад. Лан му беше купил една сиво-бяла кобила. Все още водеше товарния си кон, Съгледвач.
Лан настояваше да го нарича „Андра“. Един спътник му беше повече от достатъчен. Трябваше да е благодарен на Бюлън, че неволно го предупреди за стореното от Нинив. Заради това му беше длъжник.
Бюлън обаче обичаше да говори.
— Господин Андра — продължи той. — Ако ми позволите да предложа, бихме могли да завием на юг при кръстопътя Берндт, нали? Бихме могли отново да продължим на изток на пътя за Южен Метлер. Много по-лек път е. Братовчед ми имаше ферма покрай тоя път — братовчед по майчина линия, господин Андра — и бихме могли да…
— Продължаваме по този — прекъсна го Лан.
— Но Южен Метлер е много по-добър път!
— И затова по него пътуват много повече хора, Бюлън.
Бюлън въздъхна, но замълча. Хадорито изглеждаше добре около главата му и се бе оказал изненадващо добър с меча. Един от най-надарените ученици, които Лан бе виждал от много време.
Беше тъмно — нощта тук идваше рано заради планините. В сравнение с местата близо до Погибелта беше също така и много студено. За съжаление земята тук бе доста добре заселена. Всъщност час след кръстопътя стигнаха до някакъв хан, чиито прозорци все още светеха.
Бюлън се загледа към него с копнеж, но Лан продължи напред. Държеше да пътуват повече нощем, за да не ги виждат много.
Пред хана седяха трима мъже и пушеха лулите си в тъмното. Лютивият дим се виеше във въздуха покрай прозорците. Лан не им обърна много внимание, докато те — вкупом — не прекъснаха пушенето и не развързаха конете си от оградата до хана.
„Чудесно“, помисли си той. Разбойници, гледат за уморени пътници на пътя. Е, тия тримата едва ли щяха да се окажат много опасни. Подкараха в тръс след тях. Нямаше да нападнат, преди да се отдалечат от хана. Лан се пресегна и разхлаби меча в ножницата.
— Милорд — каза възбудено Бюлън зад него. — Двама от тях носят хадори.