Лан се обърна рязко и наметалото изплющя около него. Тримата се приближиха, но не спряха, а ги подминаха.
— Андийр? — подвикна Лан след тях. — Какво си мислиш, че правиш?
Един от тримата — мършав и застрашителен на вид — погледна през рамо. Дългата му черна коса наистина бе стегната с хадори. Лан въздъхна. От години не бяха се виждали с Андийр. Като че ли най-сетне се беше отказал от кандорската си униформа. Носеше черно наметало и ловни кожени дрехи отдолу.
— А, Лан — отвърна Андийр и тримата спряха. — Не те забелязах.
— Щом казваш — отвърна Лан. — А ти, Назар. Остави хадорито още като млад. Сега го носиш?
— Мога да правя каквото поискам — отвърна Назар. Застаряваше — трябваше да е минал седемдесетте, — но носеше меч на седлото си. Косата му бе побеляла.
Третият мъж, Раким, не беше малкиер. Имаше дръпнатите очи на салдеец и изглеждаше смутен.
Лан вдигна пръсти към челото си и затвори очи, щом тримата продължиха напред. Що за глупава игра играеха? „Все едно“, помисли си и отвори очи.
Бюлън понечи да каже нещо, но Лан го погледна намръщено и го накара да замълчи. Свърна на юг от пътя и подкара по тясна разровена пътека.
Скоро чу приглушения тропот на копита зад себе си. Обърна Мандарб, стисна зъби и изръмжа:
— Не вдигам Златния жерав!
— Не казваме, че го вдигаш — отвърна Назар. Тримата отново се разделиха и го подминаха.
Лан смуши Мандарб и ги догони.
— Тогава спрете да яздите след мен.
— Мисля, че бяхме пред теб — рече Андийр.
— Обърнахте по този път след мен.
— Пътищата не са твои, Лан Мандрагоран — каза Андийр. Лицето му бе загърнато в нощна сянка. — Ако не си забелязал, вече не съм момчето, което нарекоха Героя от Салмарна преди толкова време. Войник съм, а войниците са нужни. Тъй че ще яздя по този път, ако намеря за добре.
— Заповядвам ви да обърнете и да се върнете — заяви Лан. — Намерете си друг път на изток.
Раким се засмя. Гласът му бе все така дрезгав след толкова години.
— Не си ни вече началник, Лан. Защо да се подчиняваме на заповедите ти? — другите двама се изсмяха.
— Бихме се подчинили на крал, разбира се — каза Назар.
— Да — потвърди Андийр. — Ако ни заповяда, сигурно бихме. Но не виждам никакъв крал тук. Освен ако не греша.
— Не може да има крал на паднал народ — каза Лан. — Няма крал без кралство.
— И все пак яздиш — каза Назар. — Яздиш към смъртта си в земя, която твърдиш, че не е кралство.
— Това е съдбата ми.
Тримата свиха рамене и подкараха пред него.
— Не ставайте глупави — каза тихо Лан след тях и спря Мандарб. — Този път води към смърт.
— Смъртта е по-лека от перце, Лан Мандрагоран — извика през рамо Раким. — Ако яздим към смъртта си, значи този път ще е по-лек, отколкото съм мислил!
Лан стисна зъби, но какво да направи? Да ги пребие до несвяст и да ги остави край пътя? Смуши Мандарб напред.
Двамата бяха станали петима.
Галад закусваше. Храната бе скромна: каша с шепа стафиди, разбъркани в нея. Проста храна, като за всички. Някои лорд Капитан-командири се бяха хранили много по-добре от хората си. Нямаше да е така с него. Не и след като толкова много хора по света умираха от глад.
Чедо Биар го чакаше да свърши на входа на палатката.
Най-сетне Галад остави лъжицата и му кимна. Биар пристъпи до масата и застана мирно.
В палатката на Галад нямаше никакво луксозно обзавеждане. Мечът му — мечът на Валда — лежеше на простата маса до дървената купа с недоядената каша, полуизваден. Чаплите на острието се виждаха.
— Говори — каза Галад.
— Имам вест за армията, милорд — каза Биар. — Близо са до мястото, където пленниците казаха, че ще са, на няколко дни от нас.
Галад кимна и попита:
— Веят ли знамето на Геалдан?
— И знамето на Майен — в очите му проблесна ревностен пламък. — И вълчата глава, макар че според сведенията са го свалили късно вчера. Златоокия наистина е там. Съгледвачите ни са сигурни в това.
— Той наистина ли е убил бащата на Борнхалд?
— Да, милорд Капитан-командир. Познато ми е това същество. Той и войниците му дойдоха от едно място, наречено Две реки.
— Две реки ли? — каза Галад. — Любопитно, колко често чувам за това място напоследък. Не беше ли и ал-Тор оттам?
— Така казват — отвърна Биар.
Галад се почеса по брадичката.
— Хубав табак отглеждат там, Чедо Биар, но не бях чувал да отглеждат армии.
— Тъмно място е, милорд Капитан-командир. Двамата с Чедо Борнхалд прекарахме там известно време миналата година. Гъмжи от Мраколюбци.