— Би трябвало да предприемем нещо — каза отпуснатата в креслото си Аран’гар и хвърли жаден поглед на един от любимците на Грендал. — Не знам как понасяш да стоиш толкова настрана от важни събития — като някой учен, заровил се в прашасал ъгъл.
Грендал повдигна вежда. Учен? В прашасал ъгъл! Гробницата Натрин бе скромна в сравнение с някои палати, които бе познавала в предния Век, но едва ли можеше да се нарече колиба. Обзавеждането бе изящно, стените изваяни в подобие на високи арки от тъмни дъбови стволове, мраморът на пода искреше с инкрустирания седеф и злато.
Аран’гар просто се опитваше да я предизвика. Грендал изтласка раздразнението от ума си. Огънят мъждукаше в камината, но крилата на двойната врата — водеща към укрепена открита пътека три етажа нагоре — бяха разтворени и пропускаха поривите на хладния планински вятър. Рядко оставяше прозорец или врата отворени, но днес ѝ допадаше контрастът: топлина от едната страна, прохладен вятър от другата.
Животът бе в усещането. Докосвания по кожата ти, страстни и ледени.
— Слушаш ли ме? — попита Аран’гар.
— Винаги слушам — отвърна Грендал, остави бокала и седна в креслото си. Носеше златиста рокля, прозрачна, но закопчана до шията. Каква чудесна мода имаха тези доманки, интригуваща и в същото време разбулваща.
— Мразя да съм отчуждена от нещата — продължи Аран’гар. — Този Век е възбуждащ. Примитивните хора могат да са наистина интересни — сластната жена с гладката, бяла като слонова кост кожа изви гръб и протегна ръце да се разкърши. — Липсва ни цялата тази възбуда.
— Възбудата е най-добре да се гледа от разстояние — каза Грендал. — Мислех, че разбираш това.
Аран’гар замълча. Великият господар не бе доволен от нея, че бе изгубила контрол над Егвийн ал-Вийр.
— Е — въздъхна Аран’гар и стана. — Щом смяташ така, ще си потърся някое по-интересно вечерно забавление.
Тонът ѝ бе хладен. Съюзът им навярно отслабваше. Значи бе време да се подсили. Грендал се разтвори и прие владичеството на Великия господар над себе си. Изпита трепетния екстаз от силата му, от страстта му, от самата му същност. Толкова по-упоителна от Единствената сила бе тази бушуваща огнена стихия.
Заплашваше да я завладее и погълне, а макар да беше изпълнена с Вярната сила, можеше да прелее само тънка вадичка от нея. Дар за нея от Моридин. Не, от Великия господар. Най-добре беше да не свързва в ума си двамата. Засега Моридин беше Не’блис. Само засега обаче.
Запреде ивица Въздух. Боравенето с Вярната сила бе сходно, но не и еднакво с боравенето с Единствената сила. Сплит от Вярната сила често действаше малко по-различно или имаше непредвидим страничен ефект. А и някои сплитове можеше да се сътворят само от Вярната сила.
Естеството на Великия господар насилваше Шарката, напрягаше я и оставяше следи в нея. Дори нещо, замислено от Създателя да трае вечно, можеше да бъде разнищено с енергиите на Тъмния. Това потвърждаваше вечната истина и бе толкова близо до святото, колкото Грендал бе готова да приеме: всичко, което Създателят можеше да съгради, Тъмният можеше да унищожи.
Изви сплетената ивица Въздух през стаята към Аран’гар. Другата Избрана бе излязла на балкона. Грендал бе забранила отварянето на портали вътре, за да не увредят любимците или мебелите ѝ. Вдигна ивицата Въздух към лицето на Аран’гар и я погали нежно.
Аран’гар замръзна. Обърна се, изпълнена с подозрение, но само след миг очите ѝ се разшириха. Нямаше как да е усетила, че Грендал прелива. Вярната сила не издаваше нищо. Мъж или жена, никой не можеше да види или усети сплитовете — не и ако не си надарен с привилегията да преливаш Вярната сила.
— Какво? — попита Аран’гар. — Как? Моридин е…
— Не’блис — отвърна Грендал. — Да. Но някога щедростта на Великия господар в това отношение не се ограничаваше до Не’блис — продължи да гали Аран’гар и тя се изчерви.
Аран’гар, също като другите Избрани, жадуваше страстно за Вярната сила и в същото време се боеше от нея — тя бе опасна, носеща наслада, изкусителна. Щом Грендал отдръпна нишката Въздух, Аран’гар се върна в стаята, настани се отново в креслото си и прати един от любимците на Грендал да доведе играчката ѝ Айез Седай. Сластната похот все още пареше бузите ѝ. Сигурно щеше да прибегне до Делана, за да се разсее. Като че ли я забавляваше да принуждава невзрачната Айез Седай да я обслужва.
Делана се появи веднага. Винаги чакаше някъде наблизо. Бе светлокоса и грубовата, с дебели ръце и крака. Грендал сви пренебрежително устни. Такова грозновато същество. Не като самата Аран’гар. Виж, от нея щеше да се получи идеален домашен любимец. Може би някой ден щеше да има шанс да я направи такава.