Галад въздъхна.
— Говориш като Разпитвач.
— Милорд Капитан-командир — продължи Биар разпалено. — Повярвайте ми, моля ви. На се празни разсъждения. Това е друго.
Галад се намръщи. После посочи другото столче до масата и Биар седна.
— Обясни — подкани го Галад. — И ми разкажи всичко, което знаеш за Перин Златоокия.
Перин помнеше времена, когато простата закуска с хляб и сирене го засищаше. Вече не беше така. Можеше да е заради връзката му с вълците или пък вкусовете му се бяха променили с времето. Напоследък жадуваше за месо, особено сутрин. Не винаги можеше да го има. Но обикновено не се налагаше да моли за него.
Точно така беше и днес. Беше станал, изми си лицето и една слугиня влезе с голям къс шунка, още димяща и сочна. Никакъв боб, никакви зеленчуци. Нито сос. Просто шунка, натъркана със сол и запечена над огъня, с две сварени яйца. Слугинята ги остави на масата и се оттегли.
Перин си отри ръцете и вдиша миризмата на шунката. Част от него усещаше, че трябва да я върне, но не можеше. Не и след като бе ей тук, пред очите му. Седна, взе вилица и нож и я почна.
— Не мога да разбера как можеш да ядеш това на закуска — подхвърли Файле, докато излизаше от умивалнята на палатката им и бършеше ръцете си с кърпа — голямата им палатка имаше няколко разделени с платнища отсека.
Днес носеше ненатрапчиви сиви дрехи. Идеално, защото не отвличаха от красотата ѝ. Облеклото ѝ бе акцентирано от твърд черен колан — беше се отказала от всичките си златни колани, колкото и изящни да бяха. Перин я беше посъветвал да си намери някой, който ще ѝ приляга повече, и тя го беше изгледала много ядосано.
— Храна е — отвърна Перин.
— Виждам — изсумтя тя, докато се оглеждаше в огледалото. — Според теб какво мисля, че е? Камък?
— Имах предвид — отвърна Перин между хапките, — че храната си е храна. Защо трябва да ме интересува какво ям на закуска и какво — на другите яденета?
— Защото е странно — отвърна тя, докато затягаше каишка с малко синьо камъче на шията си. Огледа се в огледалото, а след това се обърна, широките ръкави на салдейската ѝ рокля за езда се люшнаха. Спря до него и направи гримаса.
— Аз ще закуся с Алиандре. Повикай ме, ако има някаква новина.
Той кимна и преглътна. Защо трябваше човек да получи месо за обяд, но да го откаже на закуска? Не го разбираше това.
Беше решил да остане на лагер край пътя за Джеанна. Какво друго да прави с армия Бели плащове точно напред, между него и Люгард? На съгледвачите му им трябваше време, за да преценят опасността. Дълго беше мислил за странните видения, които го спохождаха, вълците, гонещи овце към някакъв звяр, и Файле, която вървеше към онази стръмнина. Не беше успял да ги разбере, но можеше ли да имат нещо общо с Белите плащове? Появата им го притесняваше повече, отколкото бе готов да признае, но таеше малка надежда, че Чедата няма да го забавят прекалено.
— Перин Айбара — извика някой отвън. — Разрешаваш ли ми да вляза?
— Влизай, Гаул — подвикна той. — Моят заслон е и твой.
Айилецът влезе енергично.
— Благодаря ти, Перин Айбара — погледна към масата. — Голям пир. Празнуваш ли?
— Просто закуска.
— Могъща победа — каза със смях Гаул.
Перин поклати глава. Айилски хумор. Престанал беше да се опитва да го разбира. Гаул се настани на земята, а Перин въздъхна вътрешно, след което вдигна чинията си и седна срещу него. Остави яденето в скута си и продължи да яде.
— Не си длъжен да сядаш на пода заради мен — каза Гаул.
— Не го правя защото съм длъжен, Гаул.
Айилецът кимна.
Перин си отряза нова хапка. Щеше да е много по-лесно, ако награбеше цялото парче и почнеше да го ръфа. Яденето беше по-просто за вълците. Прибори? Какъв смисъл от тях?
Мислите го стъписаха. Той не беше вълк и не искаше да мисли като вълк. Може би трябваше да започне да яде плодове за прилична закуска, както казваше Файле. Намръщи се и отново се зае с месото.
— Бихме се с тролоци в Две реки — заговори тихо Биар. Кашата на Галад изстиваше, забравена на масата. — Няколко десетки мъже в лагера ни могат да го потвърдят. Лично убих няколко звяра с меча си.
— Тролоци в Две реки? — учуди се Галад. — Та това е на стотици левги от Граничните земи!
— И все пак ги имаше — каза Биар. — Лорд Капитан-командир Ниал трябва да го е подозирал. Пратиха ни там по негова заповед. Знаете, че Педрон Ниал не би скочил току-така за нищо.
— Да. Съгласен съм. Но Две реки?