— Поръчвам още по едно — отвърна тя моментално. — За цялата кръчма. Ще е много щедро от твоя страна. Хората обичат щедрите типове.
— Имах предвид за писмото.
— Обещал си да не го отваряш ли?
— Е, не точно. Обещах, че ако го отворя, ще направя точно каквото пише вътре.
— Клетва си дал, тъй ли?
Той кимна.
Тя дръпна писмото от пръстите му и той изскимтя. Посегна да си го вземе, но тя се дръпна назад и го размаха. Мат едва потисна подтика отново да посегне за него. Играл беше немалко игрички на „вземанка“ и нямаше никакво желание да се прави на глупак. Всяка жена най-много обича да накара един мъж да скимти и ако ѝ го позволиш, просто ще продължи да го прави.
Все пак започна да се поти.
— Мели…
— Бих могла да ти го отворя — каза тя, като подпря гръб в другия край на тезгяха и заоглежда писмото. Един мъж наблизо ѝ подвикна за още ейл, но тя му махна да млъкне. Мъжът — с доста зачервен нос — явно бездруго вече бе пил предостатъчно. Пък и кръчмата на Мели бе толкова популярна, че имаше пет-шест слугинчета да се грижат за клиентите ѝ. Все някое щеше да иде при него. — Мога да го отворя — продължи тя, — и да ти кажа какво пише.
Кръв и пепел! Ако го направеше, щеше да трябва да изпълни написаното. Каквото и проклето нещо да пишеше вътре! Трябваше само да изчака няколко недели и щеше да се освободи. Можеше да ги изчака. Наистина можеше.
— Няма да свърши работа — рече Мат и подскочи от стола си, щом тя хвана писмото, все едно щеше да го отвори. — Пак ще трябва да направя каквото пише, Мели. Хайде недей де!
Тя му се усмихна, кръчмата ѝ, „Момичето със седемте шарки“, бе една от най-добрите. Силен ейл, игри на зарове, ако искаш, и нито един плъх не можеше да се види вътре. Сигурно не искаха да рискуват да сблъскат с Мели.
— Така и не ми каза от кого е — каза Мели и завъртя писмото в ръцете си. — От любовница, нали? Оплела те е в конците си!
За втората част беше права, но любовница? Верин? Беше достатъчно нелепо, за да го разсмее. Да целува Верин щеше да е толкова забавно, колкото да целува лъв. Щеше да предпочете лъва всъщност. Щеше да е много по-малко вероятно да се опита да го захапе.
— Клетва дадох, Мели — каза Мат, като се постара да не издаде притеснението си. — Не го отваряй де, казах ти.
— Аз не съм давала клетва — рече тя. — Мога да го прочета и да не ти кажа какво пише. Само по някой намек от време на време, за окуражаване.
Погледна го закачливо, а и тия усмихнати пълни устни… Да, наистина беше хубава. Не толкова хубава като Тюон обаче, с нейната прелестна кожа и големите очи. Но все пак беше хубава, особено тия нейни устни. Това, че е женен, означаваше, че не може да зяпа тия устни, но все пак ѝ хвърли най-хубавата си усмивка. Налагаше се този път, въпреки че можеше да ѝ разбие сърцето. Не можеше да ѝ позволи да отвори писмото.
— Същото е, Мели — каза Мат мило. — Ако отвориш това писмо и не знам какво пише вътре, клетвата ми ще се окаже помия — въздъхна, осъзнал, че има само един начин да си го върне. — Даде ми го една Айез Седай. Не искаш да ядосаш Айез Седай, нали?
— Айез Седай? — Мели изведнъж се възбуди още повече. — Винаги съм искала да ида до Тар Валон, да видя дали ще ме вземат при тях — загледа писмото с още по-голямо любопитство.
Светлина! Тази жена беше побъркана. А той я беше взел за благоразумна. Трябваше да си опича ума. Започна да се поти още повече. Можеше ли да се добере до писмото? Държеше го уж небрежно, но…
Тя го сложи на тезгяха пред него. И сложи и пръста си отгоре, точно в средата на восъчния печат.
— Ще ме запознаеш с тази Айез Седай, когато отново се срещнеш с нея.
— Стига да я видя, докато съм в Кемлин — отвърна Мат. — Обещавам ти.
— Мога ли да разчитам, че ще удържиш на думата си?
Той я погледна вбесен.
— Ти нарочно ли ме ядосваш, Мели?
Тя се засмя, остави писмото на тезгяха, обърна се и тръгна да обслужи мъжа с червения нос и окапалите зъби, който още викаше за ейл. Мат грабна писмото и грижливо го пъхна в джоба на палтото си. Проклета жена. Единственият начин да остане настрана от заговорите на Айез Седай бе да не отваря това писмо. Е, не точно настрана. Имаше предостатъчно Айез Седай, които заговорничеха около него. От ушите му извираха. Но само човек с талаш вместо мозък щеше да иска още една.
Въздъхна и се върна на столчето. Разнородна тълпа беше препълнила „Момичето със седемте шарки“. Кемлин беше набъбнал като лъвориб при корабокрушение напоследък, буквално се пръскаше по шевовете. Та затова и кръчмите гъмжаха от народ. В ъгъла някакви селяни с протрити на яките палта играеха на зарове. Мат беше поиграл няколко ръце с тях преди малко и бе платил за пиенето си с техни монети, но мразеше да залага за медници.