Мъжът с плоското лице в ъгъла продължаваше да пие — празните халби на масата до него вече бяха четиринайсет, — а приятелите му подвикваха окуражително. Настрани от останалите седяха група благородници и Мат отначало си бе помислил дали да не ги покани да поиграят на зарове, но израженията им можеха да подплашат и мечки. Сигурно се бяха оказали на погрешната страна във Войната за наследството.
Мат носеше черно палто с дантела на маншетите. Съвсем малко дантела и никакво везмо. С неохота бе оставил шапката си с широка периферия в лагера и си бе пуснал няколкодневна брада. Малко го сърбеше, все едно имаше бълхи, а и приличаше на проклет глупак. Но с четината по-трудно щяха да го разпознаят. След като всеки разбойник в града имаше рисунката с образа му, най-добре беше да е в безопасност. Щеше му се това, че е тавирен, поне веднъж да му е в помощ, но най-добре беше да не разчита на това. Да си тавирен не вършеше никаква свястна работа, ако питаха него.
Държеше шала си под закопчаното догоре палто, високата яка бе вдигната почти до брадичката му. Вече беше умрял веднъж, сигурен бе в това, и не гореше от нетърпение да го опитва отново.
Хубавичко слугинче мина покрай него, тъничко и с хубаво дупе, пуснало дългата си тъмна коса свободно. Той се отдръпна настрани, за да се види добре на тезгяха празната му самотна халба, и тя се приближи с усмивка да му я напълни. Мат се ухили и ѝ подхвърли меден петак. Беше женен мъж и не можеше да си позволи да я очарова, но можеше да хвърля по едно око за приятелите си. Том може би щеше да я хареса. Такава хубавица можеше да го накара да престане да ходи толкова унил. Мат погледа лицето на момичето колкото да се увери, че ще го познае, ако го види пак.
Отпи от ейла си и заопипва писмото в джоба. Не разсъждаваше какво има в него. Направеше ли го, щеше да е само на стъпка от отварянето му. Чувстваше се малко като мишка, зяпнала капана с плесенясалото сирене в него. Не го искаше това сирене. Можеше да си изгние там, все тая му беше.
Писмото сигурно щеше да му укаже да направи нещо опасно. И смущаващо. Айез Седай обичаха да карат хората да приличат на глупаци. Светлина, дано само да не му беше оставила указания да помогне на някого в беда. Но пък ако беше това, щеше сама да го направи, разбира се.
Мат въздъхна и отпи нова глътка. Пиячът в ъгъла най-после се беше катурнал от стола си. Шестнайсет халби. Не беше зле. Мат остави пиенето си и няколко монети и кимна за довиждане на Мели. Прибра си печалбата от залога за пияча от дългопръстия тип в ъгъла. Беше заложил на седемнайсет халби, достатъчно близо, за да спечели нещо. След това си тръгна, като си взе бастуна от стойката до вратата.
Берг, разпоредителят на кръчмата, го изгледа накриво. Беше толкова грозен, че и родната му майка сигурно се беше стряскала от лицето му. И не харесваше Мат. Сигурно си мислеше, че Мат е хвърлил око на жена му, ако се съдеше по това как поглеждаше към Мели. Нищо, че Мат бе обяснил, че е женен и вече не прави такива неща. Някои мъже са си ревниви, каквото и да им кажеш.
Дори в този късен час улиците на Кемлин бяха оживени. Паветата бяха мокри от скорошния дъжд, макар че облаците бяха отминали и — забележително — бяха оставили небето ясно. Мат тръгна по улиците на север, към друга позната кръчма, където хората хвърляха зарове за сребро и злато. Тази нощ нямаше някаква особена задача, само надаваше ухо на слуховете, колкото да добие усет за Кемлин. Много неща се бяха променили, откакто за последен път бе стъпвал тук.
Неволно се озърташе през рамо. Проклетите рисунки го бяха изнервили. Много от хората на улицата изглеждаха подозрителни. Подминаха го няколко мурандийци, толкова пияни, че дъхът им можеше да пламне на огън. Мат се задържа на разстояние. След онова, което го бе сполетяло в Хиндерстап, смяташе, че няма такова нещо като прекалена предпазливост. Светлина, беше чул приказки за павета, нападащи хора. Щом човек не можеше да разчита на камъните под краката си, на какво можеше да разчита?
Най-после стигна до кръчмата, която търсеше, весело местенце, наречено „Дъхът на мъртвеца“. Отпред стояха двама биячи с тояги — потупваха ги в огромните си лапи. Много допълнителни кръчмарски биячи наемаха напоследък. Мат трябваше да внимава и да не печели прекалено. Съдържателите не обичаха човек да печели прекалено, защото можеше да предизвика бой. Освен ако не харчеше печалбата си за храна и пиене. Тогава можеше да печели колкото си ще, молим.