Кръв и кървава пепел! Трябваше да прибере Том и да се върнат в лагера на Бандата извън града. Забърза по хлъзгавата тъмна от дъжда улица. Паветата отразяваха запалените лампи напред. Елейн поддържаше Алеята на кралицата добре осветена нощем.
Беше ѝ пратил вест, но не бе получил отговор. Как се връзваше това с благодарността? По негови сметки ѝ бе спасил живота два пъти. Веднъж трябваше да е предостатъчно, за да се разплаче и да го нацелува хубаво, но и една целувчица не бе получил дори по бузата. Не че му трябваше. Не и от висши особи. Такива най-добре да ги избягваш.
„Женен си за проклета висша лейди на Сеанчан — помисли си Мат. — Щерка на самата императрица.“ Нямаше вече измъкване от висши особи! Не и за него. Тюон поне беше хубава. И добра в играта на камъчета. И с много проницателен ум, приятна да разговаряш с нея, въпреки че много често беше адски гадна и…
Не. Никакво мислене за Тюон точно сега.
Все едно, не беше получил никакъв отговор от Елейн. Трябваше да е по-твърд. Вече не ставаше въпрос само за Алудра и драконите ѝ. Проклетият голам беше в града.
Излезе на една голяма оживена улица, пъхнал ръце в джобовете на палтото си. В бързината бе оставил бастуна си в „Дъхът на мъртвеца“. Изръмжа недоволно наум. Нали уж трябваше да отдъхва, да си прекарва времето в игра на зарове в хубави гостилници, а сутрин да спи до късно и да чака трийсетдневния срок на Верин да изтече. А сега това!
Имаше да разчиства сметки с този голам. Не стигаха невинните, които беше избил, докато дебнеше из Ебу Дар, а Мат не беше забравил и Нейлсийн и петимата Червени ръце, които съществото беше убило. Кръв и пепел, вече имаше предостатъчно, за което да отговаря. А след това бе взело живота на Тилин.
Мат извади ръката си от джоба и опипа медальона с лисичата глава на гърдите си. Омръзнало му беше да бяга от онова чудовище. В главата му започна да се оформя план, съпроводен от тропането на заровете. Помъчи се да прогони образа на кралицата, лежаща овързана, както я беше оставил самият той, и с откъсната глава. Трябваше да е имало твърде много кръв. Голамът живееше от прясна кръв.
Потръпна и пъхна отново ръката си в джоба. Вече се приближаваше към градската порта. Въпреки тъмнината успя да различи следите от битката, която се беше водила тук. Връх на стрела, забил се във вратата на една сграда отляво, тъмно петно на стената на караулката, зацапало дъските под прозореца. Мъж беше загинал там, може би докато беше стрелял с арбалета, и се беше смъкнал през перваза на прозореца, а кръвта му бе изтекла по дъските.
Обсадата вече бе приключила и нова кралица — подходящата кралица — държеше трона. Веднъж поне да имаше битка и той да я пропусне. Споменът за това малко му оправи настроението. Цяла война се беше водила за Лъвския трон и нито една стрела, меч или копие не беше влязло в стълкновението, търсейки сърцето на Матрим Каутон.
Свърна надясно, покрай вътрешната страна на градската стена. Тук имаше много ханове. Винаги имаше ханове близо до градските порти. Не най-хубавите, но почти винаги най-доходните.
От врати и прозорци се изливаше светлина и изпъстряше улицата със златни петна. В околните улички се тълпяха хора — освен там, където хановете бяха наели мъже да държат бедняците настрана. В Кемлин беше напрегнато. Потопът от бежанци, неотдавнашните боеве, другите… неща. Гъмжеше от приказки за оживели мъртъвци, за разваляща се храна и прясно варосани стени, които изведнъж стават мръсни.
Ханът, който Том бе избрал за представленията си, бе със стръмен покрив и тухлена фасада, с табела с нарисувани на нея две ябълки, едната отхапана до сърцевината. Това правеше ябълката яркобяла. Другата беше яркочервена — цветовете на андорското знаме. „Двете ябълки“ беше едно от най-хубавите заведения в района.
Мат чу музиката още отвън. Влезе и видя Том, седнал на малкия подиум в другия край на гостилницата — свиреше на флейта, загърнат в пъстрото си веселчунско наметало. Беше притворил очи, мустаците му бяха увиснали от двете страни на инструмента. Беше натрапчива мелодия, „Женитбата на Кини Уейд“. Мат я беше научил като „Винаги избирай правилния кон“ и все още не можеше да свикне с толкова бавното ѝ изпълнение като това на Том.
На пода пред Том имаше пръснати няколко монети. Ханът му позволяваше да свири за бакшиш. Мат спря близо до входа и се облегна на стената да послуша. Никой в гостилницата не говореше, макар да беше толкова претъпкана, че можеше да състави половин чета войници само от мъжете вътре. Очите на всички бяха приковани в Том.