Мат вече беше обиколил целия свят и повечето го бе направил на двата си крака. За малко да му съдерат кожата в десетина различни града и беше отсядал в какви ли не ханове. Беше слушал веселчуни, свирачи и бардове. Пред Том всички те приличаха на деца, тупащи с пръчки по котлета.
Флейтата беше прост инструмент. Много благородници предпочитаха да слушат лютня или арфа. Един в Ебу Дар беше казал на Мат, че арфата била „по-възвишена“. Сигурно ченето щеше да му увисне и очите му да изскочат, ако можеше да чуе свирнята на Том. Веселчунът превръщаше звука на флейтата в продължение на собствената си душа. Нежни трели, минорни гами и мощни, дръзки извивки. Такава тъжна мелодия. За кого скърбеше Том така?
Тълпата гледаше. Кемлин бе един от най-великите градове на света, но все пак разнообразието изглеждаше невероятно. Сприхави иллианци седяха до хитри доманци, лукави кайриенци, наперени тайренци и тук-там пограничници. На Кемлин се гледаше като на едно от малкото места, където човек можеше да е в безопасност както от сеанчанците, така и от Дракона. А все още имаше и храна тук.
Том довърши мелодията и мина на друга, без да отваря очи. Мат въздъхна. Мразеше да прекъсва представлението му. За жалост, беше време да се връщат в лагера. Трябваше да поговорят за голама, а Мат трябваше да намери начин да се добере до Елейн. Може би Том щеше да иде да поговори с нея от негово име.
Кимна на ханджийката — великолепна тъмнокоса жена, казваше се Бромас. Тя му отвърна с кимване и големите халки на обеците ѝ уловиха светлината. Беше малко възрастна за вкуса му… но пък Тилин бе на нейните години. Щеше да я има предвид. За някого от мъжете си, разбира се. Може би Ванин.
Стигна до сцената и почна да събира монетите. Щеше да остави Том да довърши и…
Ръката му трепна — ръкавът му изведнъж се оказа прикован през маншета за сцената от появил се изневиделица нож. Вдигна глава. Том все така свиреше със затворени очи, макар че сто на сто бе открехнал едното, преди да метне ножа.
По устните на веселчуна пробяга усмивка. Мат измърмори ядосано, измъкна ножа, оправи си маншета и зачака Том да свърши мелодията, която не беше толкова тъжна като одевешната. Когато дългурестият веселчун наведе флейтата, гостилницата гръмна от ръкопляскания.
Мат го изгледа намръщено.
— Да те изгори дано, Том. Това е едно от любимите ми палта!
— Радвай се, че не се целех в ръката — подхвърли Том, избърса флейтата и закима на виковете и ръкоплясканията на гостите. Завикаха му да продължи, но той поклати съжалително глава и прибра флейтата в калъфа.
— Почти съжалявам, че не го направи — рече Мат, вдигна маншета и пъхна пръст в дупките. — Кръвта нямаше да личи толкова на черното, но зашитото ще се набива на очи. Само защото носиш повече кръпки, отколкото наметало, не значи, че искам да ти подражавам.
— И мрънкаш, че не си лорд — каза Том и се наведе да събере печалбата си.
— Не съм! Остави какво каза Тюон, да те изгори дано. Не съм проклет благородник.
— Да си чувал някога селянин да мрънка, че кръпките на палтото му ще личат?
— Не е нужно да си лорд, за да искаш да се обличаш по-прилично — измърмори Мат.
Том се засмя, потупа го по гърба и скочи долу.
— Съжалявам, Мат. Действах по инстинкт и не разбрах, че си ти, докато не видях лицето към ръката. Но ножът вече бе изхвърчал от пръстите ми.
Мат въздъхна, после каза:
— Том. Един стар приятел е в града. Един, дето оставя мъртъвци с разпрани гърла.
Том кимна, видимо притеснен.
— Чух за това от някакви стражи през почивката ми. Но стоим вързани в града, освен ако не решиш да…
— Не отварям писмото — заяви Мат. — Верин може да е дала указания да ходя чак до Фалме на ръце и аз ще трябва да го направя, проклет да съм! Знам, че мразиш да се бавим, но това писмо може да ни забави още по-лошо.
Том кимна, макар и с неохота. Съгласен беше.
— Да се връщаме в лагера — каза Мат.
Лагерът на Бандата беше на една левга извън Кемлин. Том и Мат не бяха влезли зад стените на коне — пешеходците не се набиваха толкова на очи, а Мат нямаше да доведе, коне в града, докато не намери конюшня, на която да разчита. Цената на добрите коне растеше нелепо. Беше се надявал да остави това зад гърба си, щом напусна земите на сеанчанците, но армиите на Елейн изкупуваха всеки добър кон, който можеха да намерят, а и повечето не толкова добри също. Освен това беше чул, че напоследък конете имали навика да изчезват. Месото си е месо, а много хора бяха на ръба на гладуването, дори в Кемлин. Тръпки го побиваха от това, но беше истина.