На връщане си поговориха за голама и не можаха да решат нищо, освен да предупредят всички да са нащрек и Мат да спи всяка нощ в различна палатка.
Изкачиха се на билото на един хълм и Мат погледна назад. Кемлин беше грейнал от светлините на факли и лампи. Заревото висеше над града като мъгла, величествените кули бяха обвити в сияние. Древните спомени в него помнеха този град — помнеха как го щурмува още преди Андор да бе станал държава. Кемлин открай време не беше лесен за превземане. Не завиждаше на Домовете, които се бяха опитали да го отнемат от Елейн.
— Сякаш мина цяла вечност, откакто го напуснахме последния път, нали, Мат? — тихо каза Том.
— Да ме изгори дано, и още как. Какво изобщо ни накара да тръгнем да гоним онези глупави момичета? Следващия път да си се спасяват сами.
Том го изгледа.
— Не се ли каним да направим същото? Когато отидем до кулата Генджей?
— Това е друго. Не можем да я оставим с тях. Ония змии и лисици…
— Не се оплаквам, Мат — каза Том. — Просто си мислех.
Том нещо много мислеше напоследък. Ходеше увесил нос и все галеше онова изтъркано писмо от Моарейн. Голяма работа — само едно писмо.
— Хайде — подкани го Мат, обърна се и закрачи отново по пътя. — Та казваш да идем да се видим с кралицата?
— Не съм изненадан, че не ти отговори, Мат. Най-вероятно е затънала до гуша в грижи. Разправят, че тролоците са нахлули в Граничните земи с голяма сила, а Андор още е раздран от Войната за наследството. Елейн…
— Имаш ли добри новини, Том? — прекъсна го Мат. — Кажи ми някоя, ако имаш. Ще ми дойде добре.
— Жалко, че благословията на кралицата не е в сила. Джил винаги имаше да сподели новини.
— Добри новини — настоя Мат.
— Добре. Значи така: кулата Генджей е точно там, където каза Домон. Имам описанията на трима други корабни капитани. Отвъд една равнина, на няколкостотин мили северозападно от Бели мост.
Мат кимна и се почеса по брадичката. Имаше чувството, че може да си спомни нещо за тази кула. Сребристо здание, в далечината, някак неестествено. Пътуване с лодка, водата плиска в бордовете. Тежкият иллиански говор на Бейл Домон…
Образите бяха смътни обаче. Спомените му за онова време бяха пълни с повече дупки, отколкото оправданията на Джори Конгар. Бейл Домон бе успял да им каже къде да намерят кулата, но Мат искаше потвърждение. Начинът, по който Домон се кланяше и угодничеше на Лейлвин, го дразнеше. Никой от двамата не показваше особена обич към Мат, нищо, че ги беше спасил. Не че искаше някаква обич от Лейлвин. Да целува нея щеше да е толкова забавно, колкото да целува кората на дъб.
— Смяташ ли, че описанието на Домон ще е достатъчно, за да ни отвори някой портал дотам? — попита Мат.
— Не знам — отвърна Том. — Макар че това е второстепенен проблем според мен. Къде ще намерим някой да ни направи портал? Верин изчезна.
— Ще измисля начин.
— Ако не, ще изкараме недели в път — каза Том. — Не обичам да…
— Ще ни намеря портал — заяви твърдо Мат. — Може би Верин ще се върне и ще ме освободи от тая проклета клетва.
— По-добре да не се връща — каза Том. — Не ѝ вярвам. Нещо не е наред при нея.
— Тя е Айез Седай — отвърна Мат. — При тях нещо винаги не е наред — като зарове, при които точките не се връзват… но като за Айез Седай, Верин ми харесва донякъде. А ме бива в преценката на характери, знаеш го.
Том повдигна вежда, а Мат се намръщи и замълча.
— Тъй или иначе — рече Том, — май ще трябва да почнем да пращаме охрана с теб, когато посещаваш града.
— Охрана няма да помогне срещу голама.
— Тук си прав. Но ония катили, дето ти скочиха на връщане към лагера преди три нощи?
Мат потръпна.
— Те поне бяха просто едни добри, честни крадци. Поискаха само кесията ми, мило и естествено. И никой не носеше рисунка на лицето ми освен това. И не бяха изкривени от силата на Тъмния, да ходят побъркани по залез или нещо такова.
— Все пак.
Мат не възрази повече. Да го изгори дано, май наистина трябваше да взима войници със себе си. Няколко Червени ръце поне.
Вече наближаваха лагера. Един от чиновниците на Елейн, Нори, бе дал разрешение на Бандата да вдигне лагера си в околностите на Кемлин. Трябваше да се съгласят да не пускат повече от сто души да влизат в града всеки ден и да лагеруват поне на една левга от стените, не на пътя към което и да било село и не на нечия орна земя.
Разговорът с този чиновник означаваше, че Елейн знае, че Мат е тук. Трябваше да го знае. Но не беше пратила никакви поздрави, никаква благодарност, макар че му дължеше живота си.