Мат долови разбиране в погледите на Том и Ноал. Беше изоставил Тилин и тя беше загинала. Нямаше да направи същото с Олвер.
— Ще трябва да го вземем с нас — каза Том. — Или да го отпратим.
— Чух Айез Седай да си говорят снощи — каза Ноал и се почеса по челото с кокалест пръст. — Канят се да си вървят. Да вземем да го пратим с тях?
Мат се намръщи. При тия похотливи погледи, дето хвърляше Олвер на жените, Айез Седай щяха да го обесят за пръстите на краката само след ден. Дори се чудеше как вече не е станало. Само да разбереше кой от Червените ръце учи момчето да се държи така с жените…
— Съмнявам се, че ще могат да го задържат — каза той. — Ще духне и ще се върне тук още първата нощ.
Том кимна. Съгласен беше.
— Ще трябва да го вземем с нас — каза Мат. — В хановете в града. Може би това ще…
— Матрим Каутон! — отекна пронизителен вик пред палатката.
Мат въздъхна, кимна на Том и Ноал и излезе навън. Джолайн и Стражниците ѝ бяха разбутали Червените ръце и вече посягаха да дръпнат платнището на входа и да нахълтат вътре. Появата му ги спря.
Червените ръце изглеждаха смутени, че са я пуснали, но не можеше да ги вини. Проклетите Айез Седай правеха всяко проклето нещо във всеки проклет момент, в който си поискат.
Самата Джолайн беше всичко, което Теслин не беше. Тъничка и хубава, с бяла рокля с дълбоко деколте. Често се усмихваше, макар че усмивката ставаше доста студена, щом я насочеше към Мат, и имаше големи кафяви очи. От тия очи, дето могат да засмучат човек и да се опитат да го удавят.
Колкото и да беше хубава, Мат не мислеше, че е подходяща за някой от приятелите му. Никога нямаше да пожелае Джолайн на приятел. Всъщност беше прекалено благороден, за да я пожелае и на повечето си врагове. Най-добре беше да си остане с Фен и Блерик, Стражниците ѝ, които по негово мнение бяха луди хора.
Двамата бяха пограничници — единият шиенарец, а другият салдеец. Дръпнатите очи на Фен гледаха сурово. Като че ли винаги търсеше кого да убие. Всеки разговор с него беше проверка, да види дали отговаряш на критерия. Перчемът на Блерик растеше и ставаше все по-дълъг, но все още бе прекалено къс. Мат понечи да каже, че забележително прилича на опашка на язовец, залепена на главата му, само че някак си не му се щеше да го убият днес. Проклетата вечер бездруго се бе оказала ужасна.
Джолайн скръсти ръце под гърдите си.
— Сведенията ти за това… същество, което те преследва, май се оказаха точни — говореше скептично. Петима добри мъже беше загубил, а тя да му говори скептично. Проклета Айез Седай.
— И? — попита той. — Знаеш ли нещо за голама?
— Нищичко — отвърна тя. — Все едно, трябва да се върна в Бялата кула. Ще тръгна утре — сякаш се поколеба. — Бих искала да те помоля да ми заемеш няколко коня за пътуването. Каквото можеш да заделиш. Няма да съм придирчива.
— Никой в града не иска да ти продаде, а? — изсумтя Мат.
Лицето ѝ стана още по-ведро.
— Е, добре — каза Мат. — Тоя път поне ме помоли учтиво, макар че не мога да разбера защо ти е толкова трудно. Вече обещах на Теслин. Можеш и ти да вземеш няколко. Струва си, само да ми се махнете от главата, проклети жени.
— Благодаря ти — каза тя сдържано. — Само че, един съвет от мен. Предвид компаниите, които предпочиташ, може би ще трябва да се научиш да внимаваш с езика си.
— Предвид компанията ми напоследък — отвърна Мат — е скапано удивително, че не ругая повече. Хайде, разкарай ми се от главата, Джолайн. Трябва да пиша писмо до нейно кралско проклето величество кралица Елейн фръцлата.
— И нея ли ще наругаеш? — изсумтя Джолайн.
— Естествено — измърмори Мат и се обърна да се прибере в палатката на Том. — Как иначе ще повярва, че писмото наистина е от мен?
Глава 10
След покварата
— Съгласен съм с преценките — каза Илиас. Вървеше до Перин. Грейди с черното си палто бе от другата му страна, замислен. Монтем ал-Сан и Ази ал-Тон — охраната на Перин за деня — крачеха зад тях.
Все още беше рано сутринта. Перин уж проверяваше постовете, но всъщност просто искаше да повърви. Бяха преместили лагера на една висока морава встрани от пътя за Джеанна. Имаше добър извор и беше достатъчно близо до пътя, за да го контролират, но и достатъчно отдалечен за защита.
От едната страна на моравата, пред малка група дървета, лежеше древна статуя. Беше паднала преди много време и повечето от нея вече бе заровено, но от земята се издигаше ръка, стиснала дръжката на меч. Острието бе забито в пръстта.