Възможно беше. Дюара едва ли щеше да се върне в Бялата кула, колкото и често да я съветваше Елейн. Да се върне сега означаваше да се яви пред Елайда с празни ръце и враждебен Андор. Никоя Айез Седай нямаше да бъде разубедена толкова лесно. Но ако можеше да се върне, осигурила верността на някой от андорската аристокрация, това щеше да е нещо.
— Когато Дюара напускаше хана си, за да посети дома на Елориен, как беше облечена? — попита Елейн. Макар да бе споменала веднъж, че се връща в именията си, Елориен все още не бе напуснала града. Вероятно осъзнаваше, че все още е политически неизгодно. В момента пребиваваше в резиденцията си в Кемлин.
— С наметало, ваше величество — отвърна Нори. — С вдигната качулка.
— Богато или бедно?
— Мм… не знам — отвърна смутено Нори. — Бих могъл да доведа господин Харк…
— Не е нужно. Кажи ми — сама ли ходеше?
— Не. Винаги с доста голяма свита слуги.
Елейн кимна. Готова беше да се обзаложи, че макар Дюара да е носила наметало с вдигната качулка, е оставяла пръстена си с Великата змия на ръката си и е избирала изключително пищно наметало за хитруването си, наред с многото слуги.
— Господин Нори. Боя се, че са ви изиграли — каза Елейн.
— Ваше величество?
— Искала е да я видят, че посещава Елориен — каза Диелин. — Не е искала визитите ѝ да са официални — това би я поставило прекалено явно в кръга на противниците на трона. Но е искала да разбереш какво прави.
— Общува натрапчиво с враговете ми — каза Елейн. — Това е предупреждение. Заплаши ме преди, като каза, че няма да е добре за мен да се противопоставям на нея и Елайда.
— Аха — Нори въздъхна примирено. — Значи инициативата ми не е толкова ценна в крайна сметка.
— О, ценна е, разбира се — каза Елейн. — Ако не бяхте наредили да я наблюдават, щяхме да пропуснем това. Което щеше да е смущаващо. Ако някой ми нанесе оскърбление, подтикнат от нея, поне ще съм наясно. Ако не за друго, най-малкото за да знам кого да обезглавя след това.
Нори пребледня.
— Изразих се образно, господин Нори — макар и да ѝ се искаше. И Елайда също така! Беше посмяла да прати свое куче, за да я „съветва“? Елейн поклати глава. „Побързай, Егвийн. Трябваш ни в Кулата. Светът има нужда от теб там.“
Въздъхна и отново се обърна към Нори.
— Казахте, че има „няколко нови проблема“, които се нуждаят от вниманието ми?
— Определено, ваше величество — заяви той и отвори ужасната си кожена папка. Извади една страница — определено не се отнасяше към нея с почитанието, каквото хранеше към останалите. Всъщност я щипна с два пръста и я вдигна високо като човек, извадил умрял плъх от канавката. — Ще благоволите ли да си спомните ли заповедите, които дадохте във връзка с наемническите банди?
— Да — отвърна Елейн с гримаса. Ожадняваше. Погледна унило чашата с топло козе мляко на масичката до стола ѝ. Новините за битка бяха довели банди наемници, бързащи да предложат услугите си.
За съжаление на повечето от тях обсадата бе приключила бързо. Новините пътуваха бързо, но уморените и гладни войници пътуваха бавно. Войнишки банди продължаваха да се стичат в града и мъжете в тях оставаха разочаровани, че оръжието им не е нужно.
Елейн беше започнала да ги отпраща. След това бе осъзнала глупостта на това. Всеки мъж щеше да е необходим в Тармон Гай-дон и ако Андор можеше да осигури още пет или десет хиляди войници за стълкновението, тя трябваше да го направи.
Нямаше пари, с които да им плати, но и не искаше да ги загуби. Поради това, вместо да ги гони, бе заповядала на господин Нори и капитан Гайбон да дават едни и същи указания на всички наемнически отряди. Разрешаваше им се не повече от определен брой войници да пребивават по едно и също време в Кемлин и трябваше да стоят на лагер не по-близо от една левга от града.
Това трябваше да им внуши идеята, че възнамерява след време да се срещне с тях и да им предложи работа. Можеше да направи това точно сега, след като бе решила да вземе Слънчевия трон. Разбира се, последните наемници, които бе привлякла, в повечето случаи се бяха оказали негодни.
Въпреки неохотата си вдигна чашата с мляко и отпи. Биргит кимна доволно, но Елейн се намръщи. По-добре да остане жадна!
— Ами… — заговори господин Нори, като погледна страницата между пръстите си, — един от наемническите капитани си е направил труда да ви изпрати много… фамилиарно писмо. Нямаше изобщо да ви го донеса, но на втори прочит ми се стори, че е нещо, което трябва да видите. Твърденията на този грубиян са странни, но не бих искал аз да съм този, който ги е пренебрегнал в случай, че се окажат… хм… точни.