— Уреди среща с господин Каутон — нареди тя и съжали, че не разполага с време да му отвърне със също толкова оскърбително писмо като неговото. — Кажи му, че трябва да вземе Том с него. Да… му държи юздите.
— Както желаете, ваше величество — отвърна Нори с характерния си вдървен поклон. — Ако позволите да се оттегля…
Тя му кимна благодарно и той излезе.
Елейн държеше разсеяно писмото на Мат. Можеше ли да го използва някак, за да ѝ помогне с неприятностите, които ѝ създаваше Елориен? Както бе използвала Пограничниците? Или щеше да е прекалено очебийно?
— За какво са му леярните според теб? — попита Биргит.
— Може да е нещо съвсем просто, например камбана, която да звъни за часа в лагера му.
— Но не мислиш, че е толкова просто.
— Мат има навика да усложнява нещата, а и както го е написал това изречение, намирисва на някоя от хитрините му.
— Вярно. И ако иска просто камбана, може да си спечели достатъчно, за да си купи една само след час игра на зарове.
— Стига де — отвърна Елейн. — Не е чак такъв късметлия.
— Трябва да обръщаш повече внимание на хората, Елейн. Мат може да играе на зарове и с Тъмния и пак да спечели.
Елейн поклати глава. Войниците, включително Биргит, бяха толкова суеверни понякога.
— Погрижи се да има малко повече гвардейки на пост, когато дойде. Може да е прекалено въодушевен и не искам да направи някоя сцена.
— Кой все пак е този мъж? — попита Диелин объркана.
— Един от другите двама тавирен, които са отраснали с Ранд ал-Тор — отвърна Биргит и изгълта чая си. Беше спряла пиенето, докато Елейн е бременна. Поне още една, която да го изстрада.
— Мат е… особено динамичен индивид — каза Елейн. — Може да е много полезен, когато го държат изкъсо. Когато не е така — както е в повечето случаи, — може да е истинско бедствие. Но каквото и друго да може да се каже за него, той и Бандата му знаят как да се бият.
— Ще ги използваш, нали? — Биргит я погледна разбиращо.
— Разбира се. А доколкото помня от думите на Мат, в Бандата му има много кайриенци. Ако вляза с тази част от Бандата като част от армията ми, може би преходът ще е по-лесен.
— Значи наистина възнамеряваш да се заемеш с това? — попита Диелин. — Да вземеш Слънчевия трон?
— Светът се нуждае от единство — заяви Елейн и стана. — С Кайриен започвам да ни обединявам. Ранд вече контролира Иллиан и Тийр и има връзка с айилците. Всички сме свързани.
Извърна поглед на запад, откъдето можеше да долови онзи възел от чувства, който беше Ранд. Единственото, което изобщо усещаше от него напоследък, беше хладен гняв, заровен дълбоко. Беше ли в Арад Доман?
Елейн го обичаше. Но не възнамеряваше да позволи Андор да се окаже просто поредната част от империята на Дракона. Освен това, ако Ранд трябваше да умре при Шайол Гул, кой щеше да управлява тази империя? Тя можеше и да се разпадне, но Елейн се притесняваше, че някой — Дарлин може би — ще се окаже достатъчно силен, за да я задържи цяла. Станеше ли това, Андор щеше да се окаже сам между агресивната сеанчанска империя на югозапад, приемника на Ранд на северозапад и югозапад и обединените Пограничници на север и североизток.
Не можеше да позволи това да се случи. Жената в нея се свиваше от страх при мисълта, че предвижда смъртта на Ранд, но кралицата не можеше да е толкова придирчива. Светът се променяше.
— Осъзнавам, че ще е трудно да се управляват две държави — каза Елейн. — Но трябва да държа Кайриен. За доброто на двата трона.
Диелин кимна замислено.
— Изглежда, си решена твърдо.
— Да — заяви Елейн. — Но чувствам, че ще трябва да разчитам на Пътуването, ако искам да успея. Нека уредим среща между мен и Сумеко и Ализе. Трябва да обсъдим бъдещето на Родството.
Глава 12
Празна мастилница
Мин седеше на перваза на прозореца на дневната си в Тийрския камък и се наслаждаваше на топлината.
Следобедният ветрец лъхаше свеж, колкото и да бе натежал от влагата и миризмите на града долу. Тайренците наричаха това време „студено“, което я караше да се усмихва. Как щяха да реагират тези хора на една добра андорска зима със струпания около сградите сняг и ледените висулки от стрехите?
Единственото, което можеше да се каже за времето напоследък, бе, че е по-малко задушно от обичайното. Топлината, на която се наслаждаваше Мин обаче нямаше нищо общо с горещината във въздуха.
Над града грееше слънчева светлина. В дворовете на Камъка Бранителите непрекъснато се спираха и поглеждаха нагоре към откритото небе. Облаците все още дебнеха на хоризонта, но се бяха разкъсали около града в неестествен пръстен. Съвършен кръг.